Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
Отчаянието беше горе.
Едно отчаяние спокойно, студено, зловещо.
Стигнали до тази зала, над която нямаше вече никакво убежище за тях, първата грижа на обсадените беше да залостят входа. Излишно беше да затворят вратата, по-добре беше да задръстят стълбището. В подобен случай едно препятствие, през което може да се гледа и да се води сражение, е за предпочитане пред една затворена врата.
Осветяваше ги факлата в подставката на стената, която Иманус бе оставил близо до напоения със сяра фитил.
В тази зала на втория етаж имаше един от онези големи и тежки дъбови сандъци, в които съхраняваха дрехи и бельо преди изобретяването на шкафовете с чекмеджета.
Те издърпаха сандъка и го изправиха зад вратата към стълбата. Така здраво се укрепиха и запушиха входа. Само над свода оставаше тясно пространство, през което можеше да мине човек — прекрасна позиция за убиване на нападателите един по един. Обаче беше съмнително, че те ще се решат на такъв риск.
Преграждането на входа им даде възможност да си отдъхнат.
Преброиха се.
От деветнадесетте бяха останали само седем, между тях Иманус. С изключение на Иманус и на маркиза всички бяха ранени.
Петимата ранени, които се чувствуваха много добре, защото в разгара на боя всички рани, които не са смъртоносни, оставят човека да действува, бяха Шатене, наречен Роби, Гиноазо, Оанар Златния клон, Брен-д’Амур и Грап-Франкьор. Всички други бяха убити.
Те вече нямаха бойни припаси. Паласките бяха изпразнени. Преброиха патроните. Колко изстрела можеха да дадат седмината? Четири.
Бяха стигнали до този момент, в който не им оставаше нищо друго, освен да загинат. Бяха притиснати до зееща страшна пропаст. Съвсем накрая.
В това време атаката бе подновена; но сега вече бавно и по-уверено. Чуваше се как нападателите опипват стълбището стъпало по стъпало, като удрят по тях с прикладите.
Никаква възможност за бягство. Не можеше ли през библиотеката? Но там на платото имаше шест заредени оръдия със запалени фитили. През горните стаи? Но оттам накъде? През тях се стигаше до терасата. А оттам имаше само една възможност — да се хвърлят надолу от върха на кулата.
Живите седем души от тази епична банда се виждаха абсолютно затворени сред дебелите стени, които едновременно ги защищаваха и ги предаваха. Те не бяха още заловени; но вече бяха пленници.
Маркизът се провикна:
— Приятели, всичко е свършено.
След кратко мълчание добави:
— Гран-Франкьор отново става абат Тюрмо.
Всички паднаха на колене с молитвените броеници в ръце. Ударите от прикладите на пушките на нападателите се чуваха все по-близо.
Гран-Франкьор, целият окървавен от куршум, който бе одраскал главата му и откъснал парче кожа с коса, вдигна в дясната си ръка разпятието. Маркизът, скептик в дъното на душата си, коленичи с един крак.
— Нека всеки на висок глас изповяда греховете си — каза Гран-Франкьор. — Ваша светлост, говорете.
Маркизът отвърна:
— Убивах.
— Убивах — каза Оанар.
— Убивах — каза Гиноазо.
— Убивах — каза Брен-д’Амур.
— Убивах — каза Шатене.
— Убивах — каза Иманус.
Гран-Франкьор подзе:
— В името на светата троица аз ви опрощавам. Мир вам!
— Амин! — отвърнаха всички.
Маркизът стана.
— А сега — каза той — да умрем.
— И да убиваме — каза Иманус.
Удари с приклади започнаха да разтърсват сандъка, който преграждаше вратата.
— Мислете за бога — каза свещеникът. — За вас вече земята не съществува.
— Да — отвърна маркизът, — ние сме в гроба.
Всички наведоха глави и започнаха да се удрят по гърдите. Само маркизът и свещеникът стояха прави. Всички очи бяха устремени надолу към земята, свещеникът се молеше, селяните се молеха, маркизът мислеше. Сандъкът, върху който удряха сякаш с чукове, звънтеше зловещо.
В този миг зад тях изкрещя един бодър и силен глас:
— Аз нали ви казах, ваша светлост!
Всички се извърнаха изумени.
Една дупка се беше отворила в стената. Един камък, отлично вмъкнат между другите, без да бъде циментиран, с по една ос отгоре и отдолу, се беше завъртял като въртележка около себе си и разтворил стената. Така завъртелият се около оста си камък беше открил два прохода, единият вдясно, другият вляво, тесни, но все пак през тях можеше да мине човек. Зад тази неочаквана врата се виждаха първите стъпала на спираловидна стълба. В отвора се появи човешко лице.