Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
Радуб забеляза едно от малките окачени по стената огледала, приближи се до него, погледна окървавеното си лице и увисналото си ухо и каза:
— Отвратително префасониране.
После се обърна, изненадан, че вижда залата празна.
— Няма никой! — извика той. — Наличен състав — нула.
Той забеляза завъртения камък, отвора и стълбата.
— О, разбирам. Изхвърчали са. Елате де, другари, елате всички! Те са си отишли. Измъкнали са се, изпарили са се, офейкали са, обрали са си парцалите. Тази стара кула е била пукната като стомна. Ето дупката, през която е минала тази сган. Как може да се излезе на глава с Пит и с Кобург при такива фокуси! Дяволският господ им е дошъл на помощ! Тук вече няма никой!
Разнесе се изстрел от пистолет, куршумът докосна лакътя му и се сплеска в стената.
— Но не! Има някой. Кой е този, който проявява добрината да ми окаже това внимание?
— Аз — каза един глас.
Радуб протегна шия и различи в полумрака нещо, което беше Иманус.
— О — извика той, — хванах един! Другите са се спасили, но ти не ще се спасиш.
— Вярваш ли? — отвърна Иманус.
Радуб направи една крачка напред и се спря.
— Ей, ти, човече, който си на земята, кой си ти?
— Аз съм този, който е на земята и който се надсмива на тия, които са изправени на краката си.
— Какво държиш в дясната си ръка?
— Пистолет.
— А в лявата ръка?
— Червата си.
— Аз те пленявам.
— Аз те презирам.
И Иманус, навел се над горящия фитил, издуха последния си дъх и издъхна.
Няколко мига след това Говен със Симурден и всички други бяха в залата. Всички видяха отвора. Претърсиха навсякъде, разгледаха стълбата; тя извеждаше до един изход в дола. Установиха бягството. Разтърсиха Иманус, беше мъртъв. Говен с фенер в ръка разгледа камъка, който бе отворил врата на обсадените; той бе чувал да се говори за този въртящ се камък, но също считаше преданието за басня. Разглеждайки камъка, той забеляза нещо, написано с молив; приближи фенера и прочете: „Довиждане, господин виконте. ЛАНТЕНАК.“
Гешан се бе приближил до Говен. Ясно бе, че е излишно да ги преследват, извършеното бягство бе пълно, бегълци разполагаха с цялата околност — храсталаците, дола, гората, населението; навярно те вече бяха твърде далече; нямаше начин да ги намерят; а и цялата гора Фужер беше огромно скривалище. Какво да се прави? Всичко трябваше да се започне отново. Говен и Гешан размениха разочарованията и предположенията си.
Симурден, все така сериозен, слушаше, без да каже нито дума.
— Гешан, сега му е времето да ви попитам къде е стълбата? — каза Говен.
— Командирю, тя не е пристигнала.
— Но нали ние видяхме да идва кола, охранявана от жандарми.
Гешан отвърна:
— Тя не носеше стълбата.
— А какво носеше?
— Гилотината — отвърна Симурден.
XV
В един джоб не се слага часовник и ключ
Маркиз дьо Лантенак не се намираше толкова далече, колкото те предполагаха.
Той съвсем не беше в пълна безопасност и далеч от техния обсег.
Той следваше Халмало.
Стълбата, по която Халмало и той бяха слезли след другите бегълци, свършваше близо до дола и сводовете на моста с тесен сводест коридор. Този коридор водеше в естествен пролом, единият край на който стигаше до дола, а другият до гората. Проломът, напълно незабележим, се провираше между непроходима растителност. Тук бе невъзможно да се залови човек. Беглец, стигнал веднъж в този пролом, трябваше да бяга като смок, за да не го намерят. Входът на тайния коридор към стълбата беше толкова добре затулен с къпинови храсти, че строителите на подземния проход бяха сметнали за излишно да го прикрият по друг начин.
На маркиза не му оставаше нищо друго, освен да тръгне. Не се безпокоеше, че не се е предрешил. Откакто бе пристигнал в Бретан, той носеше все същите селски дрехи, като смяташе, че така е по-достойно.
Той само свали сабята си и я захвърли заедно с колана.
Когато Халмало и маркизът излязоха от коридора и влязоха в пролома, другите петима Гиноазо, Оанар Златния клон, Брен-д’Амур, Шатене и абатът Тюрмо — бяха вече изчезнали.
— Бързо са излетели — каза Халмало.
— Направете като тях — каза маркизът.
— Ваша светлост иска да го оставя сам?
— Разбира се. Казал съм ти вече. Човек най-добре се спасява, когато е сам. Където един минава, двама не минават. Ако сме заедно, ще привлечем вниманието. Ти ще ме издадеш, а и аз ще те издам.