Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
Той тръгна косо към входа на стълбата, който сандъкът преграждаше и закриваше.
Нападателите очевидно се страхуваха от някаква изненада, от една от тия последни експлозии, които са гибелни както за победителя, така и за победения. Колкото първата атака беше стремителна, толкова последната беше бавна и предпазлива. Те не можаха, а може би не искаха да разрушат яростно сандъка; те разбиха с приклади дъното му, а капака му пробиха с щикове и през дупките се мъчеха да видят какво има в залата, преди да се решат да влязат в нея.
Светлината на фенерите, с които осветяваха стълбата, преминаваше през тези дупки.
В една от тези дупки Иманус забеляза око, което гледаше през нея. Той внезапно насочи дулото на един от пистолетите си и натисна спусъка. Изстрелът изсвистя и Иманус с радост чу ужасен вик. Влязъл през окото, куршумът бе пробил главата и войникът, който гледаше през дупката, падна по гръб върху стълбата.
На две места нападателите бяха отворили в долната част на капака доста широки дупки, които използуваха като две амбразури; Иманус се възползува от една от тези дупки, провря ръката си и напосоки изпразни втория си пистолет в нападателите. Навярно куршумът рикошира, защото се чуха виковете на няколко души, сякаш трима-четирима бяха убити или ранени, а в стълбището се вдигна голяма врява от хора, които бягаха и отстъпваха.
Иманус хвърли двата пистолета, които бе изпразнил, и взе другите два, после с двата пистолета в ръце погледна през дупките на сандъка.
И видя първата последица от неговата защита.
Нападателите се бяха върнали надолу по стълбата. Умиращи войници се гърчеха по стъпалата. От спираловидната стълба се виждаха само три-четири извивки.
Иманус реши да чака.
— Всичко това е спечелено време — мислеше той.
В това време той видя как по стъпалата на стълбата пълзи по корем човек, а веднага под него една войнишка глава се появи зад централния стълб на спиралата. Иманус се прицели в тази глава и стреля. Чу се вик, войникът падна, а Иманус прехвърли от лявата в дясната ръка последния зареден пистолет, който му остана.
В този момент, почувствувал страшна болка, изрева и той. Една сабя раздираше търбуха му. Нечия ръка, ръката на човека, който пълзеше, се беше пъхнала във втората амбразура в долната част на сандъка и тази ръка бе забила сабя в корема на Иманус.
Раната беше ужасна. Коремът бе разпран от горе до долу.
Иманус не падна. Той изскърца със зъби и каза:
— Добре!
После, като залиташе и се влачеше заднешком, той стигна до факлата, която гореше до желязната врата, остави пистолета си на земята и хвана факлата и като придържаше с лявата си ръка изскочилите черва, наведе с дясната си ръка факлата и подпали напоения със сяра фитил.
Огънят хвана, фитилът пламна. Иманус хвърли факлата, която продължи да гори на земята, и взе пистолета си; макар че се повали върху плочите, той още се държеше и раздуха факлата с малкото дъх, който му оставаше.
Пламъкът побягна, мина под желязната врата и тръгна към замъка върху моста.
Виждайки, че гнусният му замисъл успява, може би по-доволен от своето престъпление, отколкото от храбростта си, този човек, който преди малко се прояви като герой, а сега вече беше само убиец, се усмихна преди да умре.
— Те ще си спомнят за мене — прошепна той. — С техните деца аз отмъщавам за нашите деца и за краля, който е в Тампл.
XIV
Иманус също си отива
В същия миг се вдигна голям шум и сандъкът, ударен с голяма сила, се разпадна и откри входа на един човек, който се втурна в залата със сабя в ръка.
— Аз съм, Радуб; кой ще ми излезе насреща? Омръзна ми да чакам. Рискувам, все ми е едно, нали вече изкормих едного. Сега заставам срещу всички ви. Няма значение дали други идват след мене или няма никой — аз съм тук. Вие колко души сте?
Беше наистина Радуб, и то сам. След убийствения огън на Иманус по стълбището Говен, който се боеше от скрита мина, беше изтеглил хората си и сега се съвещаваше със Симурден.
Застанал на прага със сабя в ръка, при тази тъмнина, в която само почти угасналата факла едва хвърляше някаква светлинка, Радуб повтори въпроса си:
— Аз съм сам. Вие колко сте?
Като не чу нищо, той тръгна напред. Едно от ония избухвания на светлина, които от време на време хвърлят загасващите огнища и които биха могли да се нарекат светлинни стенания, бликна от факлата и освети цялата зала.