Деветдесет и трета година

Наистина камъкът, стоял дълго време неподвижен, сякаш се беше сковал в оста си. Беше вече невъзможно да се завърти.

— Ваша светлост — подзе Халмало, — аз се надявах да затворя отново прохода и когато сините влязат тук, да не намерят никого и да не разберат нищо, а да си помислят, че сте се изпарили. Но ето че камъкът засече. Неприятелят ще види входа отворен и ще може да ви преследва. Поне да не губим нито една минута. Бързо всички по стълбата.

Иманус сложи ръката си върху рамото на Халмало:

— Приятелю, за колко време можем да излезем от този проход и да бъдем на безопасност в гората?

— Никой ли не е сериозно ранен? — попита Халмало.

Те отвърнаха:

— Никой.

— В такъв случай за четвърт час.

— Значи — продължи Иманус, — ако неприятелят не влезе тук по-рано от четвърт час…

— Ще може да ни преследва, но няма да ни настигне.

— Но те ще бъдат тук след пет минути — каза маркизът, — този стар сандък няма да ги задържи. Няколко удара с приклад ще го разбият. Четвърт час! Кой ще ги задържи четвърт час?

— Аз — каза Иманус.

— Ти ли, Гуж-льо-Брюан?

— Аз, ваша светлост. Изслушайте ме. От вас шестимата петима са ранени. Аз не съм дори одраскан.

— Нито пък аз — каза маркизът.

— Вие сте вожд, ваша светлост. Аз съм войник. Вождът и войникът са две различни неща.

— Зная, всеки от нас има различна задача.

— Не, ваша светлост, ние, аз и вие, имаме една и съща задача — да ви спасим.

Иманус се обърна към другарите си:

— Другари, задачата е да поставим в шах неприятеля и колкото е възможно да забавим преследването. Слушайте. Аз съм в пълна сила, не съм загубил нито капка кръв; понеже не съм ранен, ще издържа по-дълго време от всеки друг. Тръгнете всички. Оставете ми оръжието си. Добре ще го използувам. Наемам се да задържа неприятеля цял половин час. Колко заредени пистолета има?

— Четири.

— Поставете ги на земята.

Изпълниха желанието му.

— Добре. Аз оставам. Ще видят с кого имат работа. А сега бързо, тръгвайте.

В такива критични моменти няма време за благодарности. Едвам можаха да му стиснат ръката.

— До скоро виждане — каза му маркизът.

— Няма, ваша светлост. Смятам, че няма. Няма скоро! Защото ще умра.

Всички поеха един след друг по тясната стълба, ранените най-напред. Докато другите се спускаха надолу, маркизът извади моливчето от джобното си тефтерче и написа няколко думи върху камъка, който вече не можеше да се върти и оставяше изхода отворен.

— Елате, ваша светлост, само вие останахте — каза Халмало.

И Халмало започна да слиза.

Маркизът го последва.

Иманус остана сам.