Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
— Да прекратим това лигавене — отговори маркиз дьо Лантенак.
И двадесет куршума възразиха на Симурден.
Ретирадата не достигаше до свода; това даваше възможност на обсадените да стрелят над нея, но даваше възможност и на нападателите да се прехвърлят зад нея.
— Да щурмуваме ретирадата! — извика Говен. — Иска ли някой доброволно да се прехвърли зад ретирадата?
— Аз — каза сержантът Радуб.
X
Радуб
Нападателите бяха изумени от тези думи. Радуб бе влязъл през дупката на пробива, предвождайки авангарда на щурмовата колона; той беше сред шестимата от парижкия батальон, четирима от които вече бяха паднали убити. След като бе извикал: „Аз!“, войниците видяха, че той не тръгна напред, но се отдръпна назад и, приведен, почти пълзейки между краката на сражаващите се, стигна до отвора и излезе. Нима това бе бягство? Един такъв човек да бяга? Какво означаваше това?
Стигнал навън, още ослепен от дима, Радуб потърка очите си, сякаш за да премахне ужаса и мрака, и под светлината на звездите изгледа стената на кулата. И доволен поклати глава, с което искаше да каже: не съм се излъгал.
Радуб беше забелязал, че дълбоката пукнатина, образувана в стената от експлозията на мината, продължаваше и над отвора и достигаше до онази бойница на първия етаж, чиято желязна решетка бе изкъртена и разкривена от топовния изстрел. Железата на изкъртената решетка висяха полусчупени, така че човек можеше да мине през тях.
Човек можеше да мине, но можеше ли да се изкачи дотам? Да, само по пукнатината, но при условие, че е котка.
Такъв беше Радуб. Той принадлежеше към онази порода, която Пиндар506 нарича „гъвкави атлети“. Възможно е стар войник да бъде млад човек; Радуб, стар френски гвардеец, нямаше още четиридесет години. Пъргав Херкулес.
Радуб сложи на земята пушката си, свали амуницията и куртката си, задържа само двата си пистолета, които пъхна в колана на панталона си, и захапа със зъби голата си сабя. Дръжките на пистолетите му стърчаха над колана.
Така облекчен от непотребното и наблюдаван в тъмнината от очите на всички ония от щурмовата колона, които още не бяха влезли в кулата, той започна да се изкачва по камъните на пукнатината на стената като по стъпалата на някаква стълба. Липсата на обуща му беше от полза; най-лесно се катери босият крак; той вмъкваше пръстите на краката си в дупките на камъните. Надигаше се с лактите си и се опираше с коленете си. Изкачването бе трудно, като по зъбите на трион. „Щастие е — мислеше си той, — че няма никой в стаята на първия етаж, защото нямаше да ме оставят да се прехвърля по този начин.“
Така трябваше да изкачи не по-малка от четиридесет стъпки височина. Колкото повече се изкачваше, толкова повече му пречеха щръкналите дръжки на пистолетите му, пукнатината се стесняваше и издигането нагоре ставаше все по-трудно. Рискът да падне се увеличаваше, колкото повече се изкачваше нагоре.
Най-сетне стигна до перваза на бойницата; отмести изкривената и откъртена желязна решетка; отворът беше достатъчно широк, за да мине, надигна се, напрягайки всички сили, опря коляно върху корниза, хвана се с едната си ръка за един железен прът вдясно, а с другата ръка за железен прът вляво и се надигна до кръста пред амбразурата на бойницата, захапал сабята и увиснал над бездната.
Трябваше само да прекрачи, за да скочи в залата на първия етаж.
Но в бойницата се появи едно лице.
Изведнъж в мрака пред себе си Радуб видя нещо страхотно — окървавена маска с едно извадено око и с разбита челюст.
Маската го гледаше с единствената си зеница.
Тази маска имаше две ръце; тия две ръце излязоха от мрака и се насочиха към Радуб; едната, само с едно движение, взе двата пистолета от колана му, другата измъкна сабята му от зъбите.
Радуб бе обезоръжен. Коляното му се плъзгаше по наклонения корниз, двете му ръце, стиснали железните пръти на решетката, едва го задържаха над пропастта под него, дълбока четиридесет стъпки.
Тази маска и тези ръце бяха на Зимния певец.
Зимния певец, задушаван от дима, който идваше отдолу, беше успял да стигне до амбразурата на бойницата и там въздухът, който нахлуваше отвън, го беше съживил, вечерният хлад бе съсирил кръвта му и силите му се бяха възвърнали малко; изведнъж той бе видял отвън да се появява бюстът на Радуб; но Радуб, тъй като стискаше с ръце железата, нямаше друг избор, освен да падне или да се остави да бъде обезоръжен; Зимния певец, страшен и спокоен, измъкна пистолетите му от колана и сабята от зъбите.
506
Пиндар (ок. 518–442 пр.н.е.) — древногръцки поет, роден в Беотия. Особено известен с епиникиите си — тържествени хорови песнопения, предназначени за изпълнение при тържества, прославящи победителите и техния род.