Деветдесет и трета година
- Автор: Гюго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Шивачев
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Деветдесет и трета година». Краткое содержание книги:
Навътре се сипеше картечът, навън се целеше ретирадата. Навън, тоест в ниската зала на приземието.
Такава жестокост се проявява само в подземните галерии, когато сапьорите се срещат с противника, влязъл да обезвредява мините им, и в кланетата с брадви в морските боеве при абордаж. Да се биеш в дъното на яма е ужас в най-висшата му степен. Ужасно е взаимното избиване, когато има таван над главите. Когато нахлу първата вълна от нападатели, цялата ретирада се покри със светкавици, изтрещя така, сякаш мълния избухна под земята. Гръмотевицата на нападателите отвърна на гръмотевицата на обсадените. На детонациите отвръщаха детонации; гласът на Говен се извиси: „Напред!“ А след него гласът на Лантенак: „Бъдете непоколебими срещу неприятеля!“ Последва и викът на Иманус: „С мене, земляци!“ И след това дрънчене, саби срещу саби, изстрел срещу изстрел, страхотни залпове, убиващи всичко. Факлата, окачена на стената, слабо осветяваше тази ужасна картина. Нищо не можеше да се различи; битката се водеше в червенеещ се мрак; всеки влязъл тук веднага оглушаваше и ослепяваше — оглушаваше от шума и ослепяваше от дима. Излезлите от строя лежаха сред отломки. Другите стъпваха върху трупове, натискаха рани, смазваха счупени крайници, поради което се вдигаха писъци, някои умиращи дори хапеха краката, които ги газеха; от време на време настъпваше тишина, по-зловеща от трясъка. Биеха се един с друг, чувствуваха страхотното си дихание, после скърцането със зъби, хриповете, проклятията и гърмежите отново започваха. Поток от кръв струеше от кулата през отвора и се разливаше в мрака. Тъмната локва димеше навън в тревата.
Би казал човек, че кървеше самата кула и че гигантската крепост бе ранена.
Изненадващ бе фактът, че навън не се чуваше почти никакъв шум. Нощта бе много тъмна и както в полето, така и в гората около щурмуваната крепост имаше зловеща тишина. Вътре бе ад, вън бе гробница. Това сблъскване на хора, които взаимно се унищожаваха в мрака, тия пушечни залпове, тия викове, тия пристъпи на ярост — цялата тази врява заглъхваше под тежестта на стените и сводовете, на шума не достигаше въздух и към клането се прибавяше и задушаването. Извън кулата това едва се чуваше. Малките деца спяха по това време.
Ожесточението все повече се увеличаваше. Ретирадата се държеше добре. Нищо не е по-трудно за форсиране от този вид барикада с издаден навън ъгъл. Щурмовата колона даваше много жертви. Строена в дълга редица навън в подножието на кулата, тази колона бавно се промъкваше през отвора и се скъсяваше като смок, който се прибира в дупката си.
Говен, непредпазлив като всички млади командири, беше в ниската зала в най-големия разгар на боя, обсипван отвсякъде с картеч. Нека прибавим, че той беше самоуверен като човек, който никога не бе раняван.
Като се обръщаше, за да даде някаква заповед, светлина от пушечен залп освети нечие лице съвсем близо до него.
— Симурден! — извика той. — За какво сте дошли тук?
До него наистина бе Симурден. Симурден отвърна:
— Дойдох, за да бъда близо до тебе.
— Нали ще ви убият!
— Е, да. Ами ти какво правиш тук?
— Тук аз съм необходим. А вие не.
— Щом ти си тук, и аз трябва да бъда тук.
— Не, учителю.
— Да, момчето ми!
И Симурден остана до Говен.
Убитите се трупаха върху каменния под на ниската зала.
Макар че ретирадата още не бе форсирана, ставаше ясно, че в края на краищата по-многобройната страна ще победи. Нападателите бяха на открито, а обсадените зад прикритие; десет нападатели падаха срещу един обсаден, обаче редиците на нападателите се попълваха. Така че, докато броят на нападателите се увеличаваше, броят на обсадените намаляваше.
Всичките деветнадесет обсадени бяха зад ретирадата, атаката се провеждаше срещу нея. Те имаха убити и ранени. Най-много петнадесет души се сражаваха още. Един от най-свирепите, Зимния певец, беше страшно обезобразен. Този набит къдрокос бретонец беше от дребните пъргави хора. Едното му око бе изтекло, а челюстта му разбита. Но можеше още да върви. Той пропълзя по спираловидната стълба и се изкачи в стаята на първия етаж, където се надяваше, че ще може да се помоли, преди да умре.
Той се облегна на стената близо до бойницата, за да може да подиша малко свободно.
Долу, пред ретирадата, клането ставаше все по-ожесточено. В един интервал между два залпа Симурден се провикна:
— Слушайте, обсадени! Защо да проливаме повече кръв? Вие сте в ръцете ни. Предайте се. Знайте, че ние сме четири хиляди и петстотин срещу вас, деветнадесетте, с други думи повече от двеста души срещу един. Предайте се.