Последната кралица на Индия

Дийпан ни поведе, а ние, останалите се метнахме на конете си и тръгнахме след него. Слънцето вече беше високо в небето, но в селото цареше тишина. Беше месецът на жътвата. По това време нивята трябваше да гъмжат от хора, жънещи пшеница, ечемик, грах и синап. Но за разлика от изгорените ниви около Джанси, тези тук бяха просто изоставени.

— Когато стигнем до чаклата — инструктира Арджун хората си, — никой да не стреля! Ако случайно убием някой британски войник, цялото село после ще плаща! Аз ще откупя жените и ще ги измъкна от това робство. А после всички ще ги върнем по домовете им.

— Ами ако семействата им не ги искат? — обади се един от стражите.

— Тогава ще използваме онова, което рани толкова щедро ни предостави, за да им купим къща, където да могат да живеят заедно и да се подкрепят.

Въпросната чакла се оказа малка къщичка, построена точно до храма на Дурга.

— Остани тук! — отсече Арджун, когато пристигнахме. — Трябва да минем за мъже от това село. Ако видят, че си жена, ще има да се чудят откъде идваме!

Останах при другите, а Арджун слезе от коня си и тръгна заедно с Дийпан към дървената врата. Отвори им един британски войник, който ги покани вътре. През главата ми започнаха да прелитат какви ли не сценарии, от ужасни по-ужасни. Ами ако британците са ги убили? Ами ако откажат да пуснат Ану?

Но в крайна сметка златото се оказа доста по-изкусително от плътта.

Първи излезе Дийпан. Беше следван от девет момичета, след които вървеше Арджун. Отне ми доста време, докато я позная. Беше ужасно отслабнала, с тъмни кръгове под очите. Но не това, а закръглеността на корема ѝ ме накара да затая потресено дъх. Слязох от коня колкото можах по-бързо и хукнах към нея. Изобщо не ме интересуваше, че от прозорците ни гледаха британски офицери.

— Ану! — извиках. — Ану, аз съм, Сита!

— Знам коя си.

Това не беше нейният глас. Беше гласът на някой далечен човек. Беше глас без сърце.

Арджун каза:

— Върви с Дийпан и я отведи до вашата къща. Аз ще дойда при вас веднага, щом разведа тези жени по домовете им.

— Не, не се връщам там! — отсече Ану с глас, събрал цялата мъка на последните четири месеца. А после изведнъж изпищя: — Искам Ишан!

Погледнах към Дийпан. Сестра ми беше бременна с детето на друг мъж. С британско дете. Даже най-разбиращият съпруг не би приел обратно съпругата си при подобни обстоятелства.

— Върнете ме там! — продължи да пищи тя. — Искам си в моя дом!

Беше като обладана от демони. Ала нито една от останалите нещастни жени не изглеждаше изненадана от това. Погледнах отново към Дийпан, тъй като, бидейки най-големият брат, а оттам и главата на къщата им, решението беше негово.

— Добре. Отиваме направо у нас! — кимна той.

Сложих сестра ми пред мен на коня, но тя се изтегли колкото ѝ беше възможно по-напред, за да не я докосвам. Когато стигнахме дома на Шиваджи, топката в стомаха ми беше станала толкова голяма, че ако се пипнех, бях сигурна, че ще мога да я докосна.