Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Помогнах на Ану да слезе от коня, а Дийпан бавно отвори вратата. Другите жени веднага се втурнаха напред, но в мига, в който видяха сестра ми, се отдръпнаха. Една от тях покри лице с ръце и се разплака. Но не това, а реакцията на Ишан беше онази, която я съсипа.
— Това не е моята съпруга! — отсече той.
— Сита, трябва да си я прибереш — започна Дийпан.
Но сестра ми си проби път между нас, влезе в къщата и извика умолително:
— Ишан!
— Ти не си моя съпруга! — повтори той.
— Ишан! — изпищя тя, сграбчи краката му и го принуди да я изрита. — Ишан! — звучеше като ранено животно.
Пристъпих напред, за да я изтегля, но тя започна да се дърпа и да вика:
— Ти не си моя сестра! Ти не си ми семейство! Ето това е моето семейство!
Вече всички присъстващи жени плачеха. Разплакаха се дори мъжете.
— Ишан! — изпищя пак сестра ми. — Моля те, погледни ме!
Без изобщо да се обърне към нея, той изкрещя:
— Махай се!
И борбеността я напусна. Тя просто се отпусна в ръцете ми, повтаряйки името на съпруга си като мантра. Отнесох я до нашата празна къща, където тя заплаши да убие и детето, и себе си. Разказах ѝ за Гопал и скритите писма. Това очевидно не ѝ беше достатъчно.
— Ти избра рани пред мен! — изпищя изведнъж и цялото ѝ тяло се разтресе така, че се уплаших за детето, което носеше. — Може би и аз трябваше да се обличам като мъж! Нали британците затова ме пожелаха — защото бях хубава! Виновни са всичките онези коприни, които все ми пращаше! — а после, изведнъж, в гласа ѝ се прокрадна един много познат звук. — Ти изобщо не си направи труда да ме спасиш! — изсъска. И аз осъзнах, че чувам баба ни. — Трябваше да ме оставиш там да си гния и да си умра заедно с това копеле! — продължи да съска. — Остави ме! Махни се от мен!
Направих, както пожела тя. Излязох на двора и се запътих към нашето голямо дърво. Чувствата на вина и скръб ме заливаха едно през друго като вълни. Татко беше убит от британски войник, нищо чудно син на някого, с когото той се беше бил рамо до рамо в Бирма. Опитах се да си представя отчаянието на Авани, когато е научила, че баща ми е убит. Как ли я е боляло, когато пламъците са започнали да ближат тялото ѝ, докато се е качвала върху погребалната клада на баща ми? Тези и всякакви други мисли се надбягваха в съзнанието ми. А накрая единственото, което остана и върху което можех да се фокусирам, беше яростта.
Когато се върнах обратно в къщата, Арджун веднага забеляза тази ярост. Той седеше в кухнята с няколко от стражите.
— Да излезем ли на двора? — предложи.
— Току-що идвам оттам.
— Тогава да поседим в работилницата на баща ти.
Аз не исках да ходя там. Но последвах послушно Арджун и ароматът на тиково дърво, който все още се носеше из работилницата, моментално ме накара да се разридая. Арджун ме взе в обятията си и затвори вратата. Седяхме заедно върху рогозките от юта и той ме държеше, докато плачех. След като изплаках и последната си сълза, той нежно изтри лицето ми с ръка.
— Онова, което сториха със семейството ми…
— Всичко приключи, Сита — рече той. — Всичко свърши. Стените се сринаха, а вместо да се опиташ да ги съградиш наново, ти питаш защо. В съседната стая е сестра ти. Тя е единственото, което ти е останало, а и то не е никак малко! Тя носи дете!
— Да. Ама англичанче…
— Дете! — повтори и натърти той. — Невинно дете! Ето това е бъдещето!
Няма да се преструвам, че тази реч на Арджун промени коренно чувствата ми към британците, но все пак успя да ми даде някаква утеха през следващите няколко седмици. И прочисти съзнанието ми относно онова, което трябваше да сторя оттук нататък. Сега не можехме да се присъединим към войските на рани — аз трябваше да лекувам сестра си. Затова останахме в Барва Сагар, а когато сутрин не можех да се надигна от леглото от мъка и скръб, Арджун ми даваше сили да продължа.
През една топла вечер на месец май, когато бяха минали повече от шест седмици от пристигането ни в Барва Сагар, Арджун ме изведе на двора и тихо изрече:
— Един от стражите срещнал на пазара човек, който носел новини от Джанси. Името на този човек е Баладжи и е търговец на коприна в Джанси.
— Може ли да се видим с него?
Съвсем скоро Арджун се върна с добре облечен мъж в средата на петдесетте. Имаше бяла коса и мустаци и от пръв поглед се виждаше, че на младини е бил много красив. Седнахме на двора близо до старото фикусово дърво и го зачакахме да каже нещо. Докато чакахме, аз се загледах в дървото. Когато бях малка, си мислех, че всички дървета стават толкова големи като нашето. Сега поставих ръка върху солидния му ствол и затворих очи. Гостът ни избра точно този момент, за да започне: