Истината за случая Хари Куебърт

И ето че изгубих контрол над книга, която дори още не съществуваше.

Рано сутринта в четвъртък, 10 юли, открих сензационните заглавия в пресата на първа страница във всички национални всекидневници бяха публикували части от написаното от мен, но откъснати от контекста. Хипотезите ми се бяха превърнали в отвратителни твърдения, предположенията ми в проверени факти и размислите ми в позорни морални оценки. Бяха раздробили текста ми, опустошили идеите ми, насилили мисълта ми. Бяха убили Голдман, писателя в ремисия, който мъчително се опитваше да преоткрие пътя към книгите.

С пробуждането на Орора вълнението обхващаше жителите му. Смаяни, хората четяха и препрочитаха статиите във вестниците. Телефонът в къщата не спираше да звъни, някои недоволни граждани звъняха на вратата ми, за да ми искат обяснения. Имах избор - да застана лице в лице с тях или да се укрия. Реших да не се крия. В десет часа изгълтах две двойни уискита и отидох в „Кларкс“.

Докато минавах през остъклената врата на заведението, усещах погледите на клиентите да се забиват в мен като ками. Настаних се на маса 17 с разтуптяно сърце и Джени, бясна, се спусна към мен, за да ми каже, че съм най-големият боклук. Помислих, че ще ми запрати кафеника в лицето.

- Значи, така - избухна тя. - Дошъл си да печелиш мангизи на наш гръб. Да пишеш мръсотии за нас.

Очите й бяха пълни със сълзи. Опитах се да успокоя топката.

- Джени, знаеш, че това не е вярно. Тези откъси не трябваше да бъдат публикувани.

Но ти си написал тези ужасии, нали?

- Откъснати от контекста им, фразите наистина звучат ужасно...

- Написал си тези думи, нали?

- Да, но...

- Няма но, Маркъс!

- Уверявам те, че не исках да навредя на когото и да било...

- Да навредиш? Да ти цитирам ли шедьовъра? (Тя разгърна един вестник.) Гледай тук, написано е черно на бяло: Джени Куплн, сервитьорката в „Кларкс“, се бе влюбила в Хари от първия ден... Така ли ме определяш? Като сервитьорката, мърлявото слугинче, на което му текат лигите, като мисли за Хари?

- Знаеш, че не е така.

- Но е написано, за бога! Написано е във вестниците на цялата проклета страна! Всички ще го прочетат! Приятелите ми, семейството ми, съпругът ми!

Джени крещеше. Клиентите наблюдаваха сцената мълчаливо. За да успокоя обстановката, предпочетох да си тръгна и отидох в библиотеката с надеждата да намеря у Ърни Пинкас съюзник, способен да разбере катастрофата, до която водят зле употребените думи. Но и той нямаше особено желание да общува с мен.

- Я гледай, ето го великия Голдман - каза, като ме видя. - Дошъл си да търсиш други страхотии за този град?

- Ужасен съм от всичко това, Ърни.

- Ужасен, а? Престани с този театър. Всички говорят за книгата ти. Вестниците, интернет, телевизията, навсякъде говорят за теб! Би трябвало да си доволен. Във всеки случай, надявам се, че добре си се възползвал от информацията, която ти дадох. Маркъс Голдман, всемогъщият бог на Орора, Маркъс, който идва тук и ми казва: Искам да знам това, искам да знам онова. Без дори да ми каже благодаря, сякаш всичко е съвсем нормално, сякаш съм на служба у великия писател Маркъс Голдман. Знаеш ли какво правих този уикенд? На седемдесет и пет години съм и всяка втора неделя ходя да спечеля някой долар в супера в Монтбъри. Прибирам количките от паркинга и ги избутвам до входа на магазина. Знам, че не е много славно, че не съм голяма звезда като теб, но имам право на мъничко уважение, не смяташ ли?