Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

В някои случаи знаем по нещичко и за онези, които са създавали подобни системи в по-далечното минало. Например самата кирилица (имам предвид тази, която и сега използват в Русия) е произлязла от една адаптация на гръцката азбука плюс някои еврейски букви, която пък е дело на св. Кирил [или, ако предпочитате, Константин-Кирил Философ], византийски мисионер, изпратен сред славяните през IX в. Най-старите запазени текстове на някой от германските езици (към чието семейство, както знаем, спада и английският) са записани на готската азбука, създадена от епископ Улфилас, който също е бил мисионер и е действал сред визиготите, живели на територията на днешна България през IV в. Подобно на кирилицата, и тази е представлявала пъстра смесица от букви, заимствани от различни източници: в нея фигурират двайсетина гръцки букви, четири-пет латински и още две, за които се предполага, че са взети от руническата писменост или пък са сътворени от самия Улфилас. В повечето случаи обаче не знаем абсолютно нищо за хората, създали някои от най-разпространените в миналото азбуки. Затова пък можем да сравним новопоявилите се в миналото азбуки с тези, които са съществували преди тях, и да открием — примерно по формата на буквите — кои точно са им служили за образци. По този начин можем да установим със сигурност, че линейното Б писмо на Микенска Гърция е било адаптирано около 1400 г. пр.Хр. на базата на линейното А писмо (също сричково), използвано в минойски Крит.

Във всички тези стотици случаи, когато една вече съществуваща писмена система е била използвана като „модел“, за да бъде пригодена за същите цели, но на друг език, са възниквали и проблеми, тъй като на света няма два езика, които да са с идентична фонетика. Някои осветени от традицията букви спокойно са можели да отпаднат, тъй като фонемите, които са представяли, не са се срещали в другия, безписмен дотогава език. Например във финския не се срещат звуците, които в ред други европейски езици се представят с буквите h, c, f, g, w, x и z, затова и финландците не са включили тези иначе съвсем прилични знаци в своята версия на латиницата. Като че ли по-често е възниквал противоположният проблем — налагало се е да се сътворяват „нови писмена“ за някои звуци, специфични за заимстващия език, които обаче не са се прескачали в този, от който са заимствали. Този проблем е бил решаван по най-различни начини — с използването на условни комбинации от два или повече знака (като английското th, на което в гръцката и руническата писменост е отговарял само един знак); с добавянето на по-малък диакритичен знак към вече съществуваща буква (от рода на испанската тилда в ñ или немския умлаут в ö, цели рояци от които танцуват около буквите в полската или турската азбука); с кооптирането на знаци, от които заимстващият език не е изпитвал особена нужда (както чехите са рециклирали латинското c, за да намерят визуален израз на фонемата ц) или просто чрез създаването на нови букви (което нашите средновековни предци са постигнали в лицето на j, u и w).