![Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/9/1/pushki-virusi-i-stomana-kakvo-opredelya-sdbinite-na-choveshkite-obshchestva-bg-download.jpg)
Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]
- Автор: Даймонд Джаред Мэйсон
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 978-954-321-262-0
- Переводчик: Юлиян Антонов
- Жанр: История
Электронная книга - «Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]». Краткое содержание книги:
Най-ранната шумерска писменост се е състояла от нефонетични логограми. Тоест тя не се е основавала на специфичните за шумерския език звуци, а самите знаци са можели да бъдат разчитани (и изговаряни) като съвършено различни звуци, за да изразят абсолютно същото понятие, но на някой друг език — също както цифрата 4 може да бъде произнесена (или „озвучена“) съответно като four, четыре, neljä и empat от говорещите английски, руски, фински и индонезийски. Може би най-важната стъпка в цялата история на писмеността е тази, която шумерите са предприели с въвеждането на фонетичната репрезентация — на първо време с изписването на някое по-абстрактно и не особено лесно за рисуване съществително с помощта на знака за друго съществително, което не е създавало такива проблеми, но е било негов омофон, т.е. звучало е по сходен начин, макар и да е имало различно значение. Например не е кой знае какъв проблем е да нарисуваш разпознаваемо изображение на понятието стрела, но ще видиш доста зор, ако се опиташ да представиш по същия начин и понятието живот, но тъй като и двете звучали еднакво на шумерски — ти, нарисуваната стрела започнала да означава и стрела, и живот. Неизбежната в случая амбивалентност е била преодолявана с въвеждането на един „безмълвен“ знак, наречен „ключ“ (или определител), който показвал към коя категория съществителни принадлежи обозначеният обект. Езиковедите наричат това революционно нововъведение, заложено и в основата на днешните „главоблъсканици“ и „шаради“, принцип на ребуса.
Веднъж налучкали този фонетичен принцип, шумерите са започнали да го прилагат много по-често, и то не само за изписването на абстрактни понятия. Използвали са го при изписването на отделни срички и граматически окончания. Например англоговорящият едва ли ще сети как да представи с пиктограма популярната наставка –tion, но спокойно би могъл вместо това да сътвори „картинка“, илюстрираща глагола shun („бягам от нещо си“, „отбягвам“), която, съгласете се, звучи по абсолютно същия начин. Фонетично интерпретирани знаци са били използвани и при изписването на по-дългите думи, за да се получи серия от „картинки“, всяка от които представя звученето на отделна сричка. Горе-долу по същия начин в ребусите представят глагола believe („вярвам“) — с две картинки, като на едната е изобразена пчела (bee), а на другата — лист (leaf). Фонетичните знаци са позволявали на писарите да използват един и същ знак при изписването на различни понятия, между които съществува някаква повече или по-малко пряка връзка — примерно „зъб“, „говор“ и „говорящ“, а също и да преодоляват двусмислеността с помощта на допълнителен фонетично интерпретиран знак (например, за представянето на понятия като „двама“, „всеки“ или „най-голям“).
В един момент шумерската писменост се е превърнала в сложна смес от три типа знаци: логограми, означаващи цели думи или имена, фонетични знаци, използвани за предаването на срички, букви, граматически елементи или част от думи, и определители („ключове“), които не са имали звуков еквивалент, но са решавали проблема с амбивалентността. Все пак тези фонетични знаци са били твърде малко, за да може шумерската писменост да се развие в завършена слогова или азбучна система. Някои срички са били лишени от каквито и да било писмени означения; един и същ знак е можел да бъде произнесен по различни начини или пък да бъде разчитан с еднакво основание като дума, сричка или буква.
Освен с шумерските клинописи, разполагаме и с още един пример от световната история, в който писмеността е възникнала напълно самостоятелно и той идва от коренните мезоамерикански общества (и по-точно от земите, които днес определяме като южно Мексико). Фактът, че мезоамериканската писменост като цяло е възникнала независимо от тази в Стария свят, се смята за безспорен, тъй като (поне досега) не са открити убедителни доказателства за „предвикингски“ контакти между онези американски и евразийски общества, които са познавали писмеността. Освен това формата на мезоамериканските „писмена“ коренно се различава от тази на която и да било евразийска система. Известни са около една дузина мезоамерикански системи, които очевидно имат връзка помежду си, но в по-голямата си част са само частично дешифрирани. Най-ранната (за момента) съхранена писменост е от сапотекския ареал в южно Мексико и датира от VII в. пр.Хр., но далеч по-обстойно проучена е тази на маите от равнините, в която най-ранната фиксирана дата отговаря на 292 г. сл.Хр.