Наследството на Карл Велики [bg]

— Няма да е нужно — свали оръжието той. — Играта на котка и мишка приключи. Онези четиримата трябваше да умрат, макар че едва ли са го съзнавали. Вие не искахте да говорят с мен.

— Защо сте толкова сигурен? — присви очи Изабел.

— Защото обръщам внимание на някои неща.

— Е, добре. Знаех, че ще бъдат тук и ни вземат за съюзници.

— В такъв случай са по-големи глупаци от мен.

— Не те, а човекът, който ги е изпратил. Предлагам да прекратим театъра и да поговорим сериозно.

— Слушам ви.

— Аз знам кой иска да ви убие, но имам нужда от помощта ви.

Температурата на въздуха бързо падаше. Малоун усети и студа в тона, с който бяха изречени думите й.

— Услуга за услуга, така ли?

— Извинявам се за дребните измами, но не виждах как другояче да привлека вниманието ви.

— Бихте могли просто да ме попитате.

— В „Райхсхофен“ опитах, но след това ми хрумна, че има и по-добър начин.

— В резултат на който можеха да ме убият.

— Не говорете така, хер Малоун. Явно моето доверие в способностите ви е по-голямо от вашето.

Разговорът започваше да му писва. Време беше да действа по-решително. От протакането никой нямаше да спечели. Трябваше да се действа.

— Връщам се в хотела — отсече той и се обърна към изхода.

— Аз знам къде е пътувал Диц — подхвърли зад гърба му тя. — Знам точното място в Антарктида, на което го е отвел баща ви.

Върви по дяволите, рече си Малоун и продължи към вратата.

— Някъде в този храм е скрит предметът, който търсеше Диц. Същият, за който отиде там.

Гневът му внезапно изчезна, заменен от усещането за глад.

— Възнамерявам да хапна нещо — подхвърли през рамо той. — Готов съм да ви изслушам по време на вечерята, но ако информацията ви не е убедителна, просто си тръгвам.

— Уверявам ви, че е повече от убедителна, хер Малоун.