Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Ричард продължаваше да се придвижва напред между стените, нанасяйки удари с меча си върху сенките и отначало не разбра кога те са престанали да настъпват, като вместо това са започнали да се движат в кръг. За известно време престанаха да правят опити да избегнат острието на меча му, а просто кръжаха на място. След това започнаха да се плъзгат, подобно на струйки дим, в спокойния въздух наоколо. Потънаха в граничните стени, загубвайки зелената си светлина, започнаха да се превръщат в тъмни неща отвъд стената. Най-после Ричард успя да спре и да си поеме дъх, ръцете му трепереха от умора.
Ето какво са били, не хора-сенки, а онези неща отвъд граничната стена, нещата, които напускаха отвъдното и отвличаха хора, точно както се бяха опитали да отвлекат и него.
Точно както бяха отвлекли Калан.
Дълбоко в душата му се надигна болка, очите му се напълниха със сълзи.
— Калан — прошепна той в хладния сутрешен въздух.
Заболя го така, сякаш сърцето му беше разкъсано. Нямаше я и вината за това беше негова; не беше достатъчно нащрек, предаде я, не я защити. Как можа всичко да се случи толкова бързо? Толкова лесно? Ейди го предупреди, предупреди го, че ще го викат. Защо не беше по-внимателен? Защо не се отнесе по-сериозно към предупреждението й? Ричард отново и отново си представяше мислено колко ужасена е била Калан, представи си объркването й, когато е установила, че той не е с нея, виковете й за помощ. Болката й. Смъртта й. Ричард се разрида, а мисълта му отчаяно се заблъска насам-натам, търсеше начин да върне времето назад, да промени нещата, да не обръща внимание на гласовете, да не изпуска ръката й, да я спаси. Докато отпускаше острието към земята, оставяйки го да заоре, по лицето му се стичаха сълзи — беше твърде изморен, за да го прибере в ножницата, така че продължи напред замаян. Камънакът свършваше. Зелената светлина отслабна и се стопи в мига, в който той стъпи на пътеката в гората.
Някой прошепна името му с човешки глас. Спря и се извърна.
Баща му стоеше облян в светлина.
— Синко — прошепна той, — позволи ми да ти помогна.
Ричард го гледаше равнодушно. Небето просветляваше, утринта потапяше всичко във влажна сива светлина. Единственият цвят наоколо беше искрящото зелено около баща му, който стоеше с разтворени ръце.
— Не можеш да ми помогнеш — грубо прошепна Ричард.
— Грешиш, мога. Тя е при нас. В безопасност е.
Ричард направи няколко стъпки към него.
— В безопасност ли?
— Да, в безопасност. Ела, ще те заведа при нея.
Ричард се приближи още малко, влачейки след себе си острието на меча. По бузите му се стичаха сълзи. Гърдите му се повдигаха.
— Наистина ли можеш да ме заведеш при нея?
— Да, синко — нежно каза баща му. — Ела. Тя те чака. Ще те заведа при нея.
Ричард безмълвно се приближи до баща си.
— И ще бъда с нея? Завинаги?
— Завинаги — бе отговорът, произнесен с успокоителен, познат глас.
Ричард отново потъна в зелената светлина, при баща си, който топло му се усмихваше.
Щом стигна до него, вдигна Меча на истината и разсече с него сърцето на баща си. Пронизан, баща му го погледна с ококорени очи.
— Колко пъти, скъпи татко — попита Ричард през сълзи и стиснал зъби, — трябва да разсичам сянката ти?
Баща му потръпна и се стопи в мъгливия сутрешен въздух.
На мястото на гнева дойде горчиво задоволство; след това то също се стопи, когато Ричард отново стъпи на горската пътека. Сълзите се стичаха на струйки през прахта и потта на лицето му. Той ги изтри с ръкава си и преглътна буцата в гърлото си. Върна се на пътеката, а дърветата го обгърнаха безстрастно.
Ричард с мъка прибра меча в ножницата. След като го направи, през джоба си забеляза светлината на нощния камък, все още беше сумрачно, така че от него струеше слаба светлина. Той спря, още веднъж взе в ръка гладкия камък и го постави обратно в кожената му кесийка, прекъсвайки мътната жълта светлина.
Със строга решителност пое напред, пръстите му потърсиха зъба под ризата. Върху раменете му се стовари чувство за самота, толкова дълбоко, колкото никога не беше изпитвал. Изгуби всичките си приятели. Вече знаеше, че животът не му принадлежи. Принадлежеше на задължението му, на задачата му. Той беше Търсачът. Нищо повече. Нищо по-малко. Не човек, принадлежащ на другите, а пионка в техните ръце. Средство, подобно на меча му, с което да помага на хората да се сдобият с онзи живот, който той успя да усети за миг.