Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Двадесета глава
Докато двамата внимателно си проправяха път през каменистия склон, като прескачаха повалени дървета или се пъхаха под тях и при необходимост разритваха клони, всичко плуваше в зелена светлина. Фосфоресциращото зелено платно на граничните стени ги притискаше от двете страни, докато те слепешката се промъкваха напред. Плътна черна завеса покриваше всичко наоколо, единственото, което се виждаше, беше тази неестествена зелена завеса, от която се чувстваха като в пещера. В един и същи момент Ричард и Калан бяха взели едно и също решение. Нямаха друг избор; връщането назад беше невъзможно, да останат в цепнатината също не можеха, не и при положение, че след тях настъпваха хващачите и сенките, единственото, което им оставаше, беше да продължат напред, в Теснината.
Ричард прибра нощния камък; той нямаше да им бъде от полза на пътеката, тъй като пътека всъщност нямаше, а с него в ръка Ричард се затрудняваше да каже къде свършва зелената завеса. Не го върна в кожената кесийка, просто го пусна в джоба си, за да може при необходимост бързо да го извади отново.
— Нека оставим граничните стени сами да ни водят — каза Ричард, а черното върна гласа му обратно. — Движи се бавно. В момента, в който една от стените потъмнее, не прави следваща крачка, дръпни се леко на другата страна. Това е начинът да останем по средата и да преминем през просеката.
Калан не се поколеба, тъй като хващачите и сенките означаваха сигурна смърт; тя хвана Ричард за ръката и двамата се потопиха в зелената светлина. Вървейки рамо до рамо, те потънаха в невидимата просека. Сърцето на Ричард биеше лудо; опита се да не мисли за онова, което правеха — движеха се на сляпо между граничните стени.
Откакто се приближи до границата заедно с Чейс, а после още веднъж, когато онова тъмно нещо се опита да завлече Калан след себе си, Ричард знаеше какво може да очаква. Беше наясно, че пресекат ли тъмната стена, връщане назад няма, ако обаче успееха да се задържат в зеленото сияние пред стената, имаше надежда.
Калан спря. Бутна го надясно. Беше се приближила до стената. В същия миг тъмнината се появи от дясната му страна. Двамата застанаха по средата и продължиха напред. Разбираха, че ако вървят бавно, ще могат да останат между стените, да се движат по тънката ивица живот, докато от двете им страни е смъртта. Дългият стаж като планински водач тук не му помагаше. Най-накрая той се отказа да търси пътеката и се остави на натиска на стените, остави се да бъде воден от тях. Движеха се бавно, от пътеката нямаше и следа, хълмовете наоколо не се виждаха, съществуваше само сгъстеният свят на искрящата зелена светлина, сякаш балонче живот, носещо се безнадеждно по един безкраен океан от мрак и смърт.
В обувките му попи кал, в мисълта му — страх. Трябваше да преодоляват всяко препятствие по пътя си, не можеха да заобикалят; граничните стени диктуваха пътя им. Понякога той минаваше през повалени дървета или прескачаше огромни камъни, понякога прекосяваше мочурища и двамата трябваше да търсят щръкнали корени, за да могат да преминат от другата страна. Помагаха си, без да разменят и дума, като си вдъхваха кураж само със стискане на ръка. Едва направили крачка-две в коя да е посока, и пред очите им изплуваше черната стена. Появяваше се при всеки следващ завой, така че понякога трябваше да опитват няколко пъти, преди да налучкат правилната посока. Всеки път, когато стената изникваше отпреде им, двамата се дръпваха назад възможно най-бързо и след всяка следваща среща с нея Ричард се обливаше в студена пот.
Установи, че раменете го болят. Напрегнатите движения, които ръцете му извършваха, товареха мускулите му, дишането му се учести. Той спря, пое дълбоко въздух, отпусна ръце, разклати китки, за да ги разтовари, след което отново хвана Калан за ръката. Усмихна се на огряното й от неотстъпната зелена светлина лице. Тя отвърна на усмивката му с усмивка, но в очите й Ричард откри с мъка потискан ужас. Ако не друго, помисли си той, поне костта на Ейди и неговият зъб държаха настрана сенките и зверовете, освен това при случаен сблъсък със стените зад тях не се появяваше нищо.
С всяка следваща внимателна стъпка Ричард почти физически усещаше желанието си да се изсули от душата си. Времето се превърна в абстрактно понятие без постоянно значение. Можеше да е в Теснината от часове или пък от дни; вече му бе трудно да прецени. Откри, че единственото, от което се нуждае, е спокойствие, че иска всичко това да свърши, отново да е на сигурно място. От нечовешкото напрежение, което изпитваше, откакто бяха тръгнали да си проправят път през просеката, страхът му бе започнал да се притъпява.