Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Вниманието му привлече някакво движение. Погледна назад. Между стените, съвсем близо зад двамата, като ги следваха по пътеката, плъзгайки се над земята, в редица по една се носеха сенки, всяка от тях потънала в зелена светлина, издигащи се една след друга, за да прескочат някое паднало върху пътеката дърво. Вцепенени, с ококорени очи, Ричард и Калан замръзнаха по местата си. Сенките продължиха да се движат.
— Мини отпред — прошепна той — и не изпускай ръката ми. Аз ще ги наблюдавам.
Ричард видя, че ризата й е подгизнала от пот, неговата също, макар нощта да не беше топла. С едва забележимо поклащане на главата тя тръгна напред. Той вървеше заднишком с гръб, опрян в нейния, с очи, вперени в сенките, с ужас в сърцето. Калан се движеше възможно най-бързо, на няколко пъти се наложи да спре и да промени посоката, дърпайки го след себе си.
Отново спря и най-после успя да нацели невидимата пътека, завиваща надясно, но точно в този миг тя най-неочаквано започна да се спуска рязко надолу по склона. Не беше лесно да се върви по нанадолнището заднишком; Ричард пристъпваше внимателно, за да не падне. Сенките ги следваха в редица по една, като не се отклоняваха от пътеката. Ричард удържа желанието си да подкани Калан да се движи по-бързо, тъй като не искаше тя да допусне грешка, но сенките се приближаваха все по-близо. Беше въпрос на минути да изминат делящото ги разстояние, да се нахвърлят върху му.
Напрегнал мускули, Ричард сграбчи дръжката на меча си. Мислено се поколеба дали да го извади, тъй като нямаше представа дали може да им помогне, дали няма само да им навреди. Дори мечът да можеше да се справи със сенките, всяка битка в рамките на Теснината би ги изложила на голям риск. Но ако нямаше друг начин, ако се приближеха твърде много, щеше да се наложи да използва меча.
Сенките сякаш се бяха сдобили с лица. Ричард се опита да си спомни дали изглеждаха така и преди, но не успя. Докато вървеше гърбом, пръстите му стиснаха още по-здраво дръжката на меча, усещаше топлата ръка на Калан в другата си длан. Облени в зелената светлина, лицата на сенките му се струваха тъжни, нежни. Гледаха го мило, с молба. Релефният надпис „Истина“ върху дръжката на меча болезнено прогаряше пръстите му, стискащи дръжката все по-здраво и по-здраво. От меча избълва гняв, търсещ мисълта му, собствения му гняв. Но открил единствено страх и обърканост, той се стопи. Сенките вече не се нахвърляха върху му, а тръгнаха редом с него, правейки му компания в самотната тъмнина. Те го накараха да се почувства не толкова уплашен, не толкова напрегнат.
Шепотът им го успокояваше. Той отпусна ръка върху дръжката на меча си и напрегна слух, за да различи думите им. Плавните им, меки усмивки му вдъхваха доверие, притъпяваха изостреното му внимание, потискаха паниката му, караха го да напрегне слух, за да чуе повече от онова, което му казваха, да разбере какво му шепнеха. Зелената светлина около бледите фигури сияеше успокоително. Сърцето му затуптя, изпитало желание за почивка, за спокойствие, за тяхното обкръжение.
Подобно на сенките, съзнанието му също отплува нанякъде тихо, спокойно, плавно. Ричард се замисли за баща си, силно му се прииска да са заедно. Спомни си веселите безгрижни години, прекарани с него, години, изпълнени с любов, взаимност, грижа, години на сигурност, в които нищо не го застрашаваше, нищо не го плашеше, нищо не го тревожеше. Той закопня за тези години. Разбра, че именно това му шепнат сенките, че тези години могат да се върнат. Те искаха да му помогнат да намери миналото, това беше всичко.
Дълбоко в съзнанието му се появиха тихи предупредителни сигнали, но бързо затихнаха и се изгубиха. Ръката му пусна меча.
Как може да е бил толкова заблуден, толкова сляп, че да не види това преди. Сенките бяха тук не за да го наранят, а да му помогнат да достигне желаното спокойствие. Те правеха не онова, което сами желаят, а онова, което желае той, ето какво му предлагаха. Единственото, което искаха, бе да му помогнат да се освободи от самотата си. Устните му се разтегнаха в тъжна усмивка. Как е могъл да не го забележи досега? Как е могъл да остане толкова сляп? Подобно на сладка музика, шепотът го заливаше с нежни вълни, успокояваше страховете му, осветяваше с мека светлина тъмните кътчета на съзнанието му. Престана да се движи, за да не загуби топлината на тези омайни звуци, дъха на музиката.
Една досадна студена ръка сграбчи ръката му и се опита да го издърпа напред, но Ричард се освободи от нея. Без да се възпротиви, ръката го остави на мира.
Сенките се приближаваха. Ричард ги чакаше, вгледан в нежните им лица, вслушан в напевния им шепот. Когато във въздишките им различи името си, потръпна от наслада. Посрещна ги, когато го обградиха в успокоителен кръг, започнаха да се сгъстяват около него с протегнати напред ръце. Ръце, които се вдигаха към лицето му, почти го докосваха, опитваха се да го погалят. Той местеше поглед от лице на лице, срещаше очите на спасителите си, всеки от които на свой ред задържаше погледа му в своя, всеки му нашепваше някакво чудно обещание.