Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Последното възклицание прозвуча като стенание и показа колко болезнена е картината, която възбудената му от ревност фантазия рисува пред него.
И това наистина беше фантазия.
Ако в този миг очите му можеха да пробият масивните стени, споменати от него, той щеше да открие колко несправедливи, колко неоснователни бяха обвиненията му. Щеше да види как Мериън Уейд страда като него, страда поради същите причини.
Тя се намираше в спалнята си и беше сама. Стоеше там отдавна, но леглото й бе все още непобутнато. Копринената покривка лежеше изпъната върху пухената възглавница и по нищо не личеше да е била отваряна. Нито пък в нейното държание имаше нещо, което да покаже намерението й да се оттегли в това луксозно място за почивка.
Предишната нощ в същата тази стая тя пак беше неспокойна, но не толкова много. Тогава само се страхуваше, че опасност грози любимия й, но не я смущаваше никакво съмнение за верността му. Сетне опасността намаля — породи се съмнението. Най-после безпокойството й се разпръсна и тя заспа — толкова дълбоко, че тропотът от копитата на един кон, които половин час по-късно мина по същата пътека, по която бяха минали Скарт и неговият подчинен, не я събуди. Не я събуди и тропотът на тридесетте коня, яздени от тридесет облечени в стомана кираснри, със звънтящи шпори и дрънчащи шпаги, които няколко часа по-късно минаха под прозореца на стаята й на излизане от парка.
Мериън Уейд се събуди доста късно сутринта. И то чак когато отвън долетяха шумове, които биха могли да разбудят човека, заспал най-тежък сън — изсвирване на рог, бърза гръмка команда, високо цвилене на коне, — шумове, които говореха за приближаването на кавалерийски отряд.
Мериън скочи от леглото, а братовчедка й веднага последва примера и.
Те застанаха разтреперани по средата на стаята. Свенливостта не им позволяваше да се приближат до прозореца, но любопитството, а за Мериън и друго, още по-силно чувство, ги тласкаше нататък.
Обзе я предчувствие, по-силно от всякога. Тя не можа да устои, грабна първата дреха, която й попадна подръка — един шал, наметна го на раменете си, вече обгърнати от обилния плащ на златните й коси, и тихо се плъзна към сводестия прозорец.
Не остана там задълго. Ужасната гледка която се изпречи пред очите й, не й позволи да продължи своето смело разузнаване.
Ескадрон от кирасири, строени в редица е лице към нейния прозорец, на левия фланг застанал капитанът им — Ричард Скарт, на десния — подчиненият му Стъбс — ето гледката, която се представи пред очите й.
В центъра — и там се закова погледът на Мериън Уейд — се намираше човек на катраненочерен кон. Той се отличаваше от всички останали по своя благороден вид и гордо държание, но — уви! — отличаваше се и по това, че беше пленник.
Да се разглежда внимателно, за да се разбере кой е той, не бе необходимо — поне Мериън Уейд не се нуждаеше от това. Само един поглед й беше достатъчен, за да познае Хенри Холтспър.
Очите й се задържаха дълго върху нет не за да го познае кой е. Те не бяха отправени към фигурата му, ни то към лицето му, а върху китката увехнали червени цветя, които клюмаха от периферията на касторената му шапка.
Мериън Уейд се отдръпна от прозореца така внезапно, както преди няколко часа, когато свенливостта й се изплаши от силния блясък на електрическата светлина.
Но този път тя стори това по много по-различен начин. Тя припадна на пода!
Болка терзаеше душата на Мериън Уейд и нищо чудно, че сега не и се спеше и че нямаше намерение да си легне.
Тъкмо обратното — тя беше облечена като за път или поне да излезе навън. Тъмна широка кадифена наметка обгръщаше тялото й, а главата й беше покрита с качулка, чиито връзки бяха стегнати така, че качулката закриваше лицето й и скриваше блестящите й къдри, подобни на струи разтопено злато, които придаваха на чертите й нещо божествено.
Ако някой би могъл да види лицето й в този миг, то би му се сторило бледо, т.е. по-бледо от друг път, защото бузите на Мериън Уейд никога не са били безцветни. Човек можеше да си представи, че дори и в смъртта те ще запазят този блестящ розов цвят, който подобно на ореол постоянно озаряваше лицето й.
Очите й издаваха истината. Те бяха подути и още влажни от скорошни сълзи. Само един човек видя сълзите й. Само един — братовчедка й Лора — знаеше защо плака Мериън Уейд. Тя остана в стаята си през целия ден и Лора стоя при нея, но много преди полунощ Мериън я помоли да си отиде и да я остави сама. Тя не довери на Лора всичките си тайни. Една тайна запази за себе си.