Портата на дявола

– С прошарена коса ли? – попита Андрас и се напрегна. Матросът кимна.

– Остин! – прошепна Андрас.

Катерина се надяваше да е прав. Не можеше да си представи как е възможно, но се молеше да е истина.

Андрас видя това.

– О, очите ти се изпълниха с надежда – каза той саркастично. – Какъв агент си, щом всичко ти е изписано на лицето.

– Не съм агент – каза тя.

– Точно така – отвърна той с презрение.

– Сега го търсим – прекъсна ги матросът. – Но той изтича през отделението на Опорната точка и изчезна.

– Това е кораб – отбеляза Андрас. – Има много места, където да се скрие. Продължавайте да търсите. Ще бъда на мостика. Сложете пазачи на всички изходи от Опорната точка и близо до реакторите. Стреляйте по всеки, който се приближи.

Матросът кимна, а Андрас си погледна часовника.

– Имаме деветнайсет минути. Задръжте го толкова в залата с Опорната точка, после ще го хвана лично.

Матросът излезе. Андрас сграбчи Катерина за китката и я повлече към коридора. Подминаха две врати и той отвори каютата ѝ, блъсна я на стола и пак я завърза. Първо ръцете, зад облегалката на стола, после и краката.

– Надявах се да се забавлявам повече с теб – каза той, – но това ще почака. Не се тревожи, вече не е нужно да се преструваш на заинтересувана. Не ми пука.

След това изскочи навън, затръшна вратата и я заключи. Ако имаше подходящ момент за бягство, той беше сега.

Тя задърпа ръце, заизвива се и отчаяно се опитваше да се изплъзне от въжетата, но те само се затягаха. Катерина огледа каютата. Нямаше нищо остро, нито ножове, нито нож за писма, нито ножици. Но това не означаваше, че трябва да се предаде.

Тя разклати стола напред-назад, докато не го събори. Сега беше на пода и започна да се влачи като червей с камък на гърба и постигна горе-долу същия напредък. Накрая се насочи към едно малко бюро.

На него имаше две винени чаши и бутилката, която бе изпила заедно с Андрас, докато и двамата се надяваха главата на другия да се замае.

Като лежеше до бюрото, тя започна да блъска по него с рамо. То се разклати бавно и една от чашите най-сетне падна и се строши.

Катерина са заизвива и опита да достигне до парчетата. Почувства как няколко стъкълца се забиват в ръката ѝ. Не ѝ пукаше. Трябваше само да напипа някое по-голямо и по-извито, за да пререже въжетата.

Накрая докосна такова. Сграбчи го непохватно и то поряза дланта ѝ. Все пак успя да го насочи правилно и започна да търка по въжето. Търкаше напред-назад, като го притискаше възможно най-силно към въжето.

Надяваше се да е започнало да реже, защото с всяко движение усещаше как се забива все повече в дланта ѝ и пръстите ѝ станаха хлъзгави от кръвта.

Болеше страшно, но нямаше да се откаже, докато и последната капка кръв не се изцеди от тялото ѝ.

Още търкаше въжето, когато чу мек удар по вратата. Сякаш някой се бе блъснал в нея.

Чу как вратата се отваря. Не можеше да я види, защото бе с гръб към нея. Страхуваше се от това, което Андрас щеше да направи, ако я открие така. Може би просто щеше да я остави да си лежи там и да умре от кръвозагуба.