Портата на дявола

Москва, Русия

Плешивият от правителството, старши служител от ФСБ, царуваше в стая без прозорци на „ Лубянка”, в огромната монолитна сграда, щаб на руската Федерална служба за безопасност.

При него бяха няколко членове на Политбюро и представители на руските военноморски сили, както и генерал от Червената армия.

Той тъкмо бе приключил с изслушването на радиосъобщението от Катерина Луская, която твърдеше, че е на борда на кораб, с мъж на име Андрас. Той искал да им продаде супероръжие, с което ще изпреварят с години американците и китайците.

След като изслуша обяснението, един от политиците не успя да сдържи смеха си.

– Странно, че не сме чували за такова оръжие досега – каза той, – а тъкмо най-неопитният ви агент го открива.

– Тя е била пленена от Андрас – каза плешивият. – За щастие я е задържал при себе си. Именно той отправя предложението. Стари познати сме.

– Но не добри – отбеляза генералът.

– Да, така е – призна плешивият.

– И той иска невъобразима сума – каза членът на Политбюро.

Плешивият махна към него.

– Разбира се, не можем да платим толкова. Вероятно десет процента, но само ако се вземе такова решение.

– Вашият агент говореше под принуда – каза генералът.

– Да – отвърна плешивият. Тя бе използвала кодова дума, която означаваше, че е задържана против волята си. Но пък бе използвала по-меката от двете кодови думи, което означаваше, че може да се справя със ситуацията. Той бе доста впечатлен от младата бивша олимпийка.

Единственият представител на флота в стаята заговори:

– Ще е хубаво да огледаме този кораб. Ако се окаже, че представлява интерес, ще започнем преговори. Ако излезе, че е лъжа, просто ще отпишем госпожица Луская.

Плешивият присви очи. Тези младоци нищо не разбираха и това го притесняваше.

– Всички вие пропускате нещо много важно. Според Андрас те ще демонстрират оръжието срещу американската столица след по-малко от трийсет минути. Това обезсмисля въпроса за кораба. Сега трябва да решим дали да информираме американците.

Всички мълчаха, никой не искаше да заговори.

– Много деликатна ситуация – каза плешивият. – Ако заплахата се окаже истинска и се разбере, че сме знаели предварително…

Нямаше нужда да довършва.

– Какво препоръчвате? – попита членът на Политбюро.

Плешивият започна да чупи ръце. Всичките му инстинкти подсказваха, че това е проблем на американците. До известна степен дори не би възразил да види как това бедствие сполита стария им враг. Но последствията можеха да бъдат огромни и нямаше как да пренебрегне това.

– Информирайте американците за заплахата – каза накрая.

– Не им казвайте за кораба и се погрижете да забравите този разговор.

После огледа всички в стаята. Те бяха хора с власт, но се страхуваха от него, и така трябваше.

– Какво ще правят после, си е тяхна работа – добави той.

– А корабът?

– Ако се появи възможност – отвърна плешивият, – ще се възползваме от нея. Може да платим, може да направим бартер. Ще обмислим това по-късно.

На осем хиляди километра оттам, насред Атлантика, Андрас стоеше над Катерина, която бе още до радио конзолата. Най-накрая дойде обаждане. Беше плешивият.

– Кажи на Андрас, че този път не искаме повредена стока – каза той.