Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Разбира се, че ще внимавам.
— Струва четирийсет хиляди долара, И то с отстъпката. Четирийсет хиляди! Направо съм луд, че ти го давам. Луд за връзване.
Той слезе и поведе Халифа около возилото — сочеше разните екстри и наблягаше и наблягаше колко държи да си го получи цяло.
— Задвижване четири по четири. Ръчни скорости, водно охлаждане на двигателя, електрическа горивна помпа. Върхът на техниката. — Говореше като продавач на коли. — Зареден е догоре с туби бензин, туби вода, комплект инструменти, въжета за теглене, аптечка, компас. В общи линии, всичко, което може да ти потрябва. Има и одеяла, карти, неприкосновен запас от храна, сигнални ракети, бинокъл и… — Той бръкна в жабката и извади нещо като голям мобилен телефон с дебела антена и дисплей с течни кристали — преносима ГПС.
— ГПС ли?
Глобална позиционираща система. Казва ти къде е точно във всеки даден момент и ако набереш координатите на мястото, където искаш да отидеш, ти казва колко си далеч и в каква посока. В жабката има ръководство. Много прост уред. Даже аз се оправям с него.
Той върна уреда в жабката и неохотно подаде ключовете на Халифа.
— Няма да плащам бензина.
— Не съм и очаквал, Абдул. — Халифа се качи в джина.
— Значи се разбрахме. Бензинът е от теб. Вземи и това.
Той извади мобилен телефон от джоба си и му го подаде.
— Ако има някакъв проблем, какъвто и да е, странни шумове по колата или каквото и да било, искам да спреш, да изгасиш двигателя и да ми се обадиш моментално. Ясно?
— Ще работи ли в пустинята?
— Доколкото знам, работи навсякъде, освен в Кайро. Сега ми кажи само още веднъж: нали ще внимаваш?
— Ще внимавам — каза Халифа и запали двигателя.
— И ще се върнеш след пет дни.
— Да, надявам се. Още веднъж, много ти благодаря, Абдул. Ти си добър човек.
— Аз съм идиот. Четирийсет хиляди долара!
Джинът бавно потегли. Абдул се заклатушка след него.
— Чакай, даже не те попитах в коя пустиня отиваш.
— В Западната.
— В оазисите?
— Зад оазисите. Във Великото пясъчно море.
Абдул се вкопчи в прозореца.
— Чакай, не ми спомена нищо за Великото пясъчно море! Всемогъщи боже, там е гробище за коли. Не можеш…
— Много ти благодаря, Абдул! Ти си истински приятел!
Халифа натисна газта и се понесе с рев по улицата. Абдул се затича след него, но тлъстините му пречеха и затова след няколко крачки спря. Халифа го мерна в огледалото за обратно виждане как седи насред улицата и размахва диво ръце. Натисна два пъти клаксона и изчезна зад ъгъла.
36
Западната пустиня
Хеликоптерът изрева над лагера и кацна на равното място на петдесет метра от него.
Вратата му веднага се отвори и оттам слязоха двама души, мъж и момче. Мъжът спря, огледа се, падна на колене и целуна земята.
— Египет! — извика и гласът му потъна в рева на двигателите. — Моята земя! Моят дом! Върнах се!
Остана коленичил още няколко секунди, прегърнал с ръце пустинята, след което се изправи и тръгна към лагера заедно с момчето.
Там кипеше трескава дейност. Сандък след сандък биваха отнасяни нагоре в долината, докато други, по-тежки контейнери, се складираха по периметъра на склада. Навсякъде гъмжеше от фигури в черни роби.
Работещите бяха толкова погълнати от дейността си, че новодошлите стигнаха почти до палатките, преди някой да ги забележи. Трима мъже, които търкаляха варел с нафта, ги видяха, незабавно прекратиха работата си и вдигнаха високо ръце.
— Саиф ал-Таар! — извикаха. — Той е тук! Саиф ал-Таар!
Възгласите се разпростряха бързо и всички изоставиха работата и се стекоха да поздравят водача си.
— Саиф ал-Таар! — крещяха. — Върна се! Саиф ал-Таар!
Той продължи през лагера с безизразно лице. Тълпата се носеше край него и зад него като опашка на комета. Новината за пристигането му стигна до онези, които работеха в изкопа, и те също оставиха работата и с викове хукнаха към лагера. Пазачите по върховете на дюните изпаднаха в екстаз и изстреляха по няколко откоса във въздуха.
Саиф ал-Таар стигна до възвишението в дъното на лагера, изкачи се заедно с малкия Мехмет и погледна надолу. Работата беше продължила и през нощта и сега в долината зееше като рана огромен кратер. Горният му ръб беше покрит с полиетиленови платна, върху които бяха натрупани всякакви артефакти щитове, мечове, стрели, шлемове, брони. Отдолу в изкопа земята сякаш беше изповръщала вътрешностите си във вид на купчина осакатени тела на хора и животни със съсухрена като амбалажна хартия кафява кожа. В картината имаше нещо апокалиптично, сякаш беше дошъл краят на света и мъртвите бяха излезли за Страшния съд. Много подходящо, помисли си Саиф ал-Таар, защото наистина беше настъпил часът, когато хората щяха да бъдат съдени. Той гледа още малко, след което триумфално вдигна ръце.