Зовът на кукувицата

– Един момент, Робин – рече Корморан с вдигната предупредително голяма длан. – Само един момент.

– О, боже! – избъбри Робин тихичко.

– Да си се боксирал някога? – попита Страйк бармана, който изглеждаше ужасен.

– Корморан, да вървим.

– Аз бях боксьор. В армията, приятел.

Някакъв умник на бара подхвърли:

– Аз пък съм претендент за шампионската титла.

– Да си отиваме, Корморан – повтори Робин. Хвана го за ръката и за нейно облекчение и изненада той тръгна покорно с нея. Това ѝ припомни как водеше огромния жребец порода „Клайдсдейл“, който чичо ѝ имаше във фермата си.

Навън, на чистия въздух, Страйк се подпря на един от прозорците на „Тотнъм“ и безуспешно се опита да запали цигарата си. Накрая Робин трябваше да му щракне запалката.

– Имаш нужда от храна – каза му тя, докато той пушеше със затворени очи и леко се поклащаше. Тя се притесняваше да не би да падне. – Това ще те отрезви.

– Не искам да съм трезвен – измърмори Страйк. Залитна силно и се спаси от падане само благодарение на няколко бързи стъпки.

– Хайде – настоя тя и го поведе по дървеното мостче през пътя, където шумните машини и работници най-сетне бяха замлъкнали и се бяха оттеглили за през нощта.

– Робин, ти знаеше ли, че съм бил боксьор?

– Не, това не го знаех – отвърна тя.

Беше възнамерявала да го отведе обратно в офиса и там да го нахрани, но той се спря пред ресторантче за шиш-кебап в края на Денмарк Стрийт и пристъпи напред, преди тя да успее да го задържи. Седнали на единствената маса на тротоара, ядоха шиш-кебап и той ѝ разказа за боксьорската си кариера в армията, като от време на време се прекъсваше, за да ѝ каже колко добър човек е тя. Някак успя да го убеди да говори по-тихо. Ефектът от погълнатия алкохол още се чувстваше и храната като че не помогна особено. Когато отиде до тоалетната, толкова дълго се забави там, че тя се уплаши да не е припаднал.

Погледна часовника си и видя, че вече е седем и десет. Обади се на Матю и го уведоми, че има спешна ситуация в офиса. Той никак не остана доволен.

Страйк отново се появи на улицата, като преди това се блъсна силно в рамката на вратата. После седна и се помъчи да запали нова цигара.

– Робин – заговори той, отказал се от опитите си и втренчен в нея. – Робин, знаеш ли какво е моментът кай... – Изхълца. – Знаеш ли какво е моментът кайрос?

– Моментът кайрос ли? – повтори тя, като се молеше да не е нещо сексуално, особено след като собственикът на ресторантчето, застанал наблизо, ги слушаше и се подсмихваше.

– Не, не знам. Искаш ли да се връщаме в офиса?

– Не знаеш какво е? – попита той, взрян в нея.

– Не.

– Това е от гръцки. Кайрос. Моментът кайрос. – Някъде от размътеното си съзнание извлече фрази с неочаквана яснота. – Означава момента на откровение. Специалния момент. Върховния момент.

„О, моля ти се, помисли си Робин, само не ми казвай, че сега споделяме такъв.“

– А знаеш ли кой беше нашият с Шарлот? – попита той и се вгледа в далечината с незапалена цигара в ръка. – Беше, когато влезе в отделението... Аз лежах дълго в болницата и не я бях виждал две години. Дойде без предупреждение. Видях я на вратата, всички се извърнаха към нея да я гледат. Тя мина през отделението, дойде при мен и без да каже дума... – Той спря, за да си поеме дъх, и отново изхълца. – Целуна ме и след две години бяхме отново заедно. Никой нищо не каза. Беше самата красота, мамка му. Най-красивата жена, която съм виждал. Това бе сигурно най-хубавият момент в живота ми. Робин, ще прощаваш, че казах „мамка му”. Съжалявам.