Зовът на кукувицата

В армията Страйк имаше репутацията на човек, който неимоверно бързо се възстановява след прекаляване с алкохол. Мъжът, който го гледаше от огледалото, беше блед, с морави сенки под очите, но все пак с елегантния италиански костюм изглеждаше по-добре, отколкото от седмици насам. Синината на окото му най-сетне бе изчезнала, а драскотините бяха заздравели.

Предпазливо леко хапване, обилно количество вода, още едно евакуационно пътешествие до ресторантската тоалетна, и ето че в пет часа той пристигна съвършено точен на Арлингтън Плейс номер едно.

Вратата се отвори след второто му почукване от сърдита жена с очила с черни рамки и късо подстригана побеляла коса. Тя го пусна неохотно, после прекоси с бърза крачка фоайето с каменен под, откъдето започваше великолепно стълбище с парапет от ковано желязо, и извика:

– Гай! Някакъв Страйк те търси.

От двете страни на фоайето имаше стаи. Вляво малка група хора, като че всичките облечени в черно, се взираха по посока на мощен източник на светлина, който Страйк не виждаше, но който озаряваше напрегнатите им лица.

Соме се появи именно на тази врата и излезе във фоайето. Той също носеше очила, които го правеха да изглежда по-възрастен; джинсите му бяха торбести и прокъсани, а на бялата му фланелка бе изобразено око с кървава сълза, която при по-близко вглеждане се оказа изработена от червени пайети.

– Ще трябва да почакаш – отсечено съобщи той. – Брайъни е заета, а Киара има още часове работа. Паркирай се вътре, ако желаеш – посочи той към стаята вдясно, където се виждаше краят на маса, отрупана с подноси, – или пък влез да гледаш при тия безполезни лентяи – неочаквано повиши глас той и стрелна гневно групата елегантни мъже и жени, втренчени в източника на светлина. Те се пръснаха мигом, без да протестират, като някои прекосиха фоайето и влязоха в отсрещната стая.

– С по-хубав костюм си впрочем – добави Соме с кратък проблясък от предишната си шеговитост. После се върна обратно в стаята, от която беше излязъл.

Страйк последва дизайнера и зае мястото, освободено от грубо разпръснатите зяпачи. Стаята беше дълга и почти празна, но богатата украса на корнизите, бледите голи стени и прозорците без завеси ѝ придаваха атмосфера на изискана печал. Друга група хора, сред които дългокос фотограф, наведен над апарата си, стоеше между Страйк и сцената, която се намираше в далечния край на помещението и бе ослепително осветена от серия арковидни лампи и светлинни екрани. Там артистично бяха подредени няколко извехтели кресла, едното преобърнато настрани, и три модела. Бяха от различни раси, с лица и тела с невероятни пропорции, които попадаха между категориите на странното и впечатляващото. С фини кости и безумно слаби, очевидно бяха подбрани, както допусна Страйк, заради драматичния контраст между цвета на кожата им и между чертите им. На едно кресло се бе разположила, седнала наопаки като Кристин Кийлър, чернокожа млада жена с дълги крака в бял клин, но очевидно гола от кръста нагоре. Беше тъмна като самия Соме, с афроприческа и косо разположени прелъстителни очи. Изправена над нея в бяла жилетка, декорирана с вериги, закриващи слабините ѝ, стоеше красива евроазиатка с гладка прилепнала коса и асиметрично подрязан бретон. Малко по-далеч, седнала сама странично върху друго кресло, бе Киара Портър: с алабастровобяла кожа, с дълга, бебешки руса коса, облечена в бял полупрозрачен гащеризон, с прозиращи през тъканта бледи и изпъкнали зърна на гърдите.