Зовът на кукувицата

Беше толкова не във форма, колкото никога през живота си. Неугледен и изкривен на една страна, той плуваше в края на басейна, ала тъй или иначе хладната чиста вода подейства успокояващо на тялото и духа му. Със задъхване приключи една-единствена дължина и поспря да си почине, опрял масивните си ръце на ръба на басейна, като споделяше тежестта на тялото си с милващата го вода и се взираше във високия бял таван. Малки вълнички, пращани от младите атлети в другия край на басейна, гъделичкаха гърдите му. Ужасната болка в главата му се оттегляше в някаква далечина; през мъглата си проби път яростна червена светлина. Миризмата на хлор бе остра, но вече не му се гадеше от нея. Целенасочено, като човек, смъкващ превръзка от рана, Страйк насочи вниманието си към темата, която се беше опитал да удави в алкохол.

Джаго Рос беше във всяко отношение антитеза на Страйк: красив като арийски принц, притежател на доверителен фонд, роден да запълни предопределено за него достойно място в семейството му и в света; мъж с цялото самочувствие, което може да му осигури грижливо документиран в продължение на дванайсет поколения произход. Беше минал през поредица от синекурни служби, развил беше траен проблем с алкохола и носеше у себе си злината на прекалено расово и зле дисциплинирано животно.

Шарлот и Рос принадлежаха към онзи затворен взаимосвързан свят на частни училища за хора със синя кръв, чиито семейства се знаеха помежду си и бяха обвързани чрез поколения сватосване и отколешни ученически познанства. Докато водата плискаше косматите му гърди, Страйк сякаш виждаше себе си, Шарлот и Рос от голямо разстояние, от обратния край на телескоп, така че кривата на тяхната история ставаше ясна: тя отразяваше нервното и променливо поведение на Шарлот, онази жажда за изострени емоции, която се проявяваше най-типично с разрушителен импулс. Тя се бе сдобила с Джаго като един вид с трофей още осемнайсетгодишна, тъй като той бе най-екстремният пример измежду себеподобните си и самото олицетворение на добрата партия, както я виждаха родителите ѝ. Може би ѝ се бе видяло твърде лесно, а и безспорно бе твърде предсказуемо, защото впоследствие тя го бе зарязала заради Страйк, който при целия си ум си бе истинска анатема за семейството на Шарлот; мелез, неподлежащ на категоризиране. Какво оставаше след всички тези години на жена, жадуваща за емоционални бури, освен да напуска Страйк отново и отново, докато накрая се окаже, че единственият начин да го напусне с апломб е да осъществи пълен кръг и да се върне на точката, на която той я бе открил?