Милостта на Калр

— На станция не е като на планета — казах аз, до- като Осем отваряше вратата. На прага стоеше Сирикс Одела. — Станциите обичат да знаят, че обитателите им са добре. Липсата на информация ги прави нещастни. Вие често ли си говорите със станцията, граждана? — Чудех се защо е дошла Сирикс. Не я бях виждала, откакто Осем я беше засякла да говори с капитана Хетнис.

В трапезарията Уран казваше:

— Тя ми говори, граж... флотска капитана. Превежда ми разни неща и ми чете табелите.

— Радвам се да го чуя — казах аз. — Добре е станцията да ти е приятел.

В антрето граждана Сирикс се извини на Осем, че идва в такъв неудобен час, точно по време на вечеря.

— Но земедела Баснааид държеше непременно да разговаря с флотската капитана — каза тя, — а има неотложна работа в Градините.

Станах, игнорирайки нещо, което Тизаруат каза в отговор на моите думи, и излязох в антрето.

— Граждана Сирикс. С какво мога да ви помогна?

— Флотска капитана — каза Сирикс и кимна отсечено. Чувстваше се неловко. И нищо чудно предвид последния ни разговор отпреди три дни и появата ѝ сега, по никое време. — Земедела Баснааид иска да говори с вас, по личен въпрос, доколкото разбрах. Би дошла сама, но както казах, задържаха я в Градините.

— Граждана — отвърнах аз. — Вероятно ще си спомните, че при последния ми разговор със земеделата тя съвсем ясно ме помоли повече никога да не разговарям с нея. Ако е променила решението си, аз, разбира се, съм на нейните услуги, но трябва да призная, че съм изненадана. А и не мога да си представя какво е толкова спешно, че не може да изчака по-удобен за нея час.

Сирикс застина за миг, внезапно напрежение, което — при друга — бих взела за гняв.

— Намекнах ѝ същото, флотска капитана. Тя каза, цитирам: „Както се е изразила поетата: Съжаление, лигаво и студено като допир на маринована риба“.

Въпросната поета беше Баснааид Елминг, на възраст девет и половина години. Трудно бих могла да си представя по-точно премерена атака срещу чувствата ми — Баснааид знаеше, че лейтенанта Оун ми е чела всичките ѝ стихотворения.

Не отвърнах веднага и Сирикс добави:

— Каза, че сте щели да познаете стиха.

— Така е.

— Не е любима класика, надявам се?

— Не обичате маринована риба? — попитах аз, спокойно и сериозно. Тя примигна смутено. — Не е класика, но земеделата знае, че ще позная стиха, както сама казахте. Лично е.

— И толкова по-добре — кисело отвърна Сирикс. — А сега, ако ме извините, флотска капитана, денят беше дълъг и вече закъснявам за собствената си вечеря. — Поклони се и си тръгна.

Останах сама в антрето, ако не броим Осем, която стоеше неподвижна и любопитна зад мен.

— Станция — казах на глас, — какво е положението в Градините?

Отговорът на станцията се забави едва доловимо.

— Нормално, флотска капитана. Както винаги.

На девет и половина Баснааид Елминг беше амбициозна поета, без особен усет към езика, но с изобилие от мелодрама и прекомерна емоционалност. Стихът, цитиран от Сирикс, беше част от дълга поема за предаденото приятелство. Незавършена поема. Целият куплет гласеше: „Съжаление, лигаво и студено като допир на маринована риба по гърба. О, как повярвала е тя на ужасните лъжи?“