Милостта на Калр
- Автор: Леки Энн
- Серия: Империя Радч #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК Бард
- ISBN: 978-954-655-595-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Милостта на Калр». Краткое содержание книги:
Куполът над Градините бе направен от материал, който издържа на удар. Ако беше стреляла Бо Девет, или „Мечът на Атагарис“, куршумите нямаше дори да го одраскат. Но куршумите на пресгерския пистолет прогаряха всичко, без изключение, на дълбочина 1,11 метра. А куполът беше дебел по-малко от половин метър.
Моментално се разпищяха аларми. Всички входове към Градините се затвориха с трясък. Ние попаднахме в капан, а въздухът излиташе през дупката от куршума. Пространството беше много голямо, така че щеше да мине време, докато въздухът се разреди опасно, а и сега службата за сигурност несъмнено щеше да ни обърне внимание. Но водата, която изтичаше от езерото, означаваше, че няма реална бариера между Градините (с пробойната в купола им) и Долната градина. Логично бе секционните врати в Долната градина (поне онези, които работеха, а те без изключение бяха на първо ниво, точно под нас) също да се затворят, като уловят в капан онези граждани, които още не са успели да се евакуират. И ако дъното на езерото поддадеше още, всички тези граждани щяха да се издавят.
Това беше проблем на станцията. Тръгнах към острова, газейки през водата. Бо Девет хукна надолу по пътеката. „Мечът на Атагарис“ с лекота бе надвил Тизаруат и тъкмо вдигаше ръка да стреля по Баснааид, която се беше измъкнала от хватката на капитана Хетнис и тичаше към моста. Прострелях „Мечът на Атагарис“ в китката и той изпусна оръжието.
И в същия миг разбра, че представлявам непосредствена заплаха за неговата капитана. Изстреля се към мен с нечовешката си скорост, сметнал, без съмнение, че аз съм просто човек и лесно ще ми отнеме оръжието, макар самият той да е ранен. Връхлетя ме с цялата си тежест. От болката в раненото рамо ми причерня, но не изпуснах пистолета.
В същия миг станцията реши проблема с наводняването на Долната градина, като изключи гравитацията. Вече нямаше горе и долу. „Мечът на Атагарис“ се вкопчи в мен, опитваше се да ми измъкне пистолета. Инерцията от сблъсъка ни беше отделила от земята и се въртяхме счепкани по посока на водопада. Водата вече не падаше, а се събираше в растяща сфера там, където куполът се срещаше със скалната стена.
Някъде на заден план, между болката в рамото и усилията да удържа пистолета, чух станцията да казва нещо за проблем с автоматичната функция за отремонтиране на купола и че щял да мине час, докато се събере ремонтен екип, който да се придвижи със совалка до мястото на пробива и да го закърпи.
Един час беше твърде много. Щяхме или да се удавим, настигнати от растящите сфери вода, която помпата на водопада продължаваше да изтегля от езерото, или да се задушим. Не бях успяла да спася Баснааид. Бях предала и убила сестра ѝ, а сега, след като бях дошла тук с надежда да я компенсирам поне малко, бях причинила и нейната смърт. Не я виждах. Не виждах почти нищо, заслепена от болката в рамото. Виждах само „Мечът на Атагарис“ и сребристочерния блясък на водното кълбо, към което се носехме.
Щях да умра тук. „Милостта на Калр“, Сейварден, Екалу, медиката и целия екипаж ги нямаше. В това бях сигурна. Корабът никога не би мълчал така, ако имаше избор.
В същия миг беззвездната, бездънна чернилка на портал зейна току отвъд купола и „Милостта на Калр“ се появи, безразсъдно близо до станцията, а аз чух Сейварден да ми казва как няма търпение да я смъмря веднага щом се озова в безопасност.
— Изглежда, „Мечът на Атагарис“ се придвижва през портал — продължи бодро тя. — Надявам се да не излезе от него там, където току-що бяхме ние. Възможно е случайно да съм изхвърлила голямо количество мини точно преди да се разкараме.
Бях почти сто процента сигурна, че страдам от сериозен кислороден глад и халюцинирам, поне докато половин дузина обезопасени с кабели Амаат не хванаха второстепенния от „Мечът на Атагарис“ и не ни изтеглиха през дупката, която бяха изрязали в купола, а оттам в една от совалките на „Милостта на Калр“.
Веднага щом се озовахме в совалката зад затворени люкове, побързах да се уверя, че Баснааид е добре. Помогнах ѝ да се върже в едно от креслата и пратих една Амаат да се грижи за нея. Тизаруат също беше добре, ако не броим, че повръщаше от стреса и микрограви- тацията. Бо Девет ѝ държеше торбичката, готова да сложи корективи на разкървавения ѝ нос и счупените ребра. Погрижих се капитана Хетнис и нейният второстепенен да бъдат вързани здраво. Чак тогава позволих на медиката да ми съблече куртката и ризата, да намести с помощта на една Амаат костите в рамото ми и да го обездвижи с коректив.
И чак когато болката утихна си дадох сметка колко силно съм стискала зъби. Колко напрегнати са били всички мускули в тялото ми и колко зле се е отразило това на крака ми. „Милостта на Калр“ не ми беше казал нищо изрично, но и нямаше нужда — показваше ми образи и емоции от моите Калр, които помагаха с последния етап на евакуацията в Долната градина (Уран също се бе включила, възползвайки се от опита си с микрогравитацията, натрупан при пътуването ни от планетата), препращаше ми данни за Амаат на Сейвар- ден и за самата Сейварден. Мрачната загриженост на медиката. Болката, срама и себеомразата на Тизаруат. Изтеглих се тромаво с една обездвижена ръка покрай Тизаруат, докато Бо Девет слагаше корективи на нараняванията ѝ. Нямах си вяра да спра и да говоря с нея.