Милостта на Калр

След закуска и преди да пусне Уран на разходка, Осем я заведе да ѝ купи дрехи. Би могла да ги получи от складовете, разбира се — всяка радчаи има право на храна, подслон и дрехи. Но Осем не даде и дума да се издума по въпроса. Уран живееше при мен и трябваше да е облечена подобаващо.

Разбира се, бих могла и сама да ѝ купя дрехи. Но в очите на радчаите това би означавало, че или съм я осиновила в къщата си, или съм ѝ предложила клиентство. Подозирах обаче, че Уран и така се чувства разделена от семейството си, и не исках да сипвам допълнително сол в раната, а и макар клиентството да не включва задължително сексуални отношения, често се приема, че такива са налице, когато патроната и клиентата са с различен социален статут. За някои това вероятно няма значение. Подозирах, че Уран не е сред тях. Затова ѝ бях отпуснала издръжка за неща като облекло и прочие. Което не се различаваше твърде от другото, но приличието се крепи на именно такива дребни подробности.

Осем и Уран стояха пред храма на Амаат, на мръсния бял под пред входа, точно под шареното, но прашно изображение на ЕскВар. Осем ѝ обясняваше, поизгубила от обичайното си демонстративно спокойствие, че Амаат и валскааианският бог очевидно са едно и също, следователно няма проблем Уран да влезе в храма и да направи приношение. Уран, наконтена в новите си дрехи, отказваше упорито. Тъкмо щях да излъча към Осем инструкция да престане, когато над рамото на Уран зърнах капитана Хетнис, която вървеше по булеварда, следвана от сегмент на „Мечът на Атагарис“. Вървеше и разговаряше съсредоточено със Сирикс Одела.

Не помнех капитана Хетнис да е заговаряла Сирикс, докато бяхме на планетата. Всъщност се правеше, че не я вижда. Осем също се изненада. Млъкна по средата на изречението, успя да не смръщи вежди и явно се сети за нещо, от което изведнъж се почувства засрамена.

— Моля да ми простите, граждана — каза тя на Уран.

- ... жданите няма да се зарадват на това — казваше ми губернатора Жиарод в кабинета си и аз насочих вниманието си към нея.