Милостта на Калр
- Автор: Леки Энн
- Серия: Империя Радч #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК Бард
- ISBN: 978-954-655-595-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Милостта на Калр». Краткое содержание книги:
„Каза, че сте щели да познаете стиха“ — бе казала Сирикс.
— Сирикс към дома си ли тръгна, станция? Или се връща в Градините?
— Граждана Сирикс е на път към дома си, флотска капитана. — Без забавяне този път.
Отидох в стаята си и взех пистолета, който станцията не можеше да види. Пистолета, видим само за човешки очи. Прибрах го под куртката си така, че лесно да стигам до него. Казах на Осем, докато я подминавах в антрето:
— Лейтенанта Тизаруат и граждана Уран да довършат вечерята си без мен.
— Да, флотска капитана — отвърна Осем, озадачена, но не и разтревожена. Добре.
Може би реагирах прекомерно. Може би Баснааид наистина беше променила решението си да не говори с мен. Може би тревогата ѝ за подпорите на езерото бе станала достатъчно силна, за да преодолее предразсъдъците ѝ. И беше използвала собствената си поезия — окастрена или позабравена — с надеждата да ми напомни (сякаш имах нужда от напомняне!) за връзката ми с отдавна мъртвата ѝ сестра. Може би наистина бе решила, че трябва спешно да говори с мен сега, когато повечето граждани вечеряха, и наистина не можеше да зареже работата си. Да ме повика с помощта на станцията би било прекалено грубо, затова бе изпратила Сирикс да предаде съобщението. Със сигурност знаеше, че ще отида, когато и да ме повика.
Сирикс също го знаеше. А Сирикс бе говорила с капитана Хетнис.
Замислих се — съвсем за кратко — дали да не взема своите Калр и дори лейтенанта Тизаруат. Не се притеснявах, че може да съм сгрешила. Ако се окажеше, че съм сгрешила, щях да ги пратя обратно в Долната градина и да проведа със земедела Баснааид разговора, заради който ме беше вдигнала от масата. Но ако не грешах?
Капитана Хетнис имаше двама второстепенни тук, на станцията. Не би трябвало да имат оръжие, освен ако не бяха престъпили изричната ми заповед да се разоръжат. Което не беше изключено. Но дори така лесно щях да се справя с капитана Хетнис и двама второстепенни. Нямаше нужда да занимавам други.
А ако не беше само капитана Хетнис? Ако губернатора Жиарод също ме лъжеше, тя или станционна администратора Целар, и сега в Градините ме чакаше службата за сигурност? С това не бих могла да се справя сама. Но не бих могла да се справя дори с помощта на лейтенанта Тизаруат и четирите си Калр. Значи по- добре да не ги замесвам.
„Милостта на Калр“ беше нещо друго.
— Да — каза корабът, сякаш прочел мислите ми. — Лейтенанта Сейварден е в командната зала, екипажът е готов.
Нямаше какво повече да направя, така че се съсредоточих върху непосредствения си проблем.
Най-лесно би било да вляза в Градините оттам, от- където бях влязла първия път, малко след като пристигнахме на Атоек. Едва ли имаше някакво значение — знаех за два входа и за двама второстепенни, които евентуално да ги наблюдават. Но залагайки на слабия шанс, че някоя очаква появата ми и е решила, че ще дойда по най-прекия път, и на слабия шанс, че станцията по навик ще премълчи всичко, за което не са я попитали изрично, сметнах, че си струва да мина по дългия път.
Входът се намираше при скалния корниз над езерото. Вдясно от мен водопадът се пенеше устремно по скалите. Пътеката водеше наляво, надолу към водата, покрай гъста туфа декоративна трева, висока близо два метра. Място, край което да мина с крайна предпазливост.
Висок до кръста парапет предпазваше разхождащите се. Под него, както и тук-там в езерото долу, стърчаха скали. На малкия остров с декоративния камък стоеше капитана Хетнис, стискаше Баснааид над лакътя, опряла нож в гърлото ѝ, обикновен кухненски нож, от онези, с които се почиства риба. Малък, но достатъчен за целта. На същото островче, но при моста, стоеше „Мечът на Атагарис“ — единият от сегментите — с оръжие в ръка.
— Станция — казах безмълвно. Станцията не ми отговори. Лесно можех да си представя защо не ме е предупредила, защо не е повикала помощ. Несъмнено ценеше живота на Баснааид повече от моя. По това време повечето хора вечеряха, затова Градината беше празна. Или пък станцията бе отклонявала под някакъв претекст желаещите да се разходят.
Високата туфа трева потрепна. Без да мисля, извадих пистолета и активирах бронята си. Трясък на изстрел, удар по тялото ми. Която и да се криеше в тревата, се беше прицелила в онази моя част, която бронята бе покрила най-напред, а цялостното активиране завърши преди да има време за втори изстрел.