Хюрем. Московската наложница

Хюрем празнуваше своя успех в най-скришното ъгълче на сърцето си. Дори забрани на прислужничките си да показват радост, не бе позволено да избухват в смях.

— Когото и да видите в харема, кажете му, че съм огорчена от мъка и съм спряла да се храня — бе заръчала тя.

И те с радост изпълниха тази заръка. Най-вече Сетарет калфа обръщаше очи и казваше:

— Аййй, жени! Да пази Бог, страх ме е, че на Хюрем хасеки ще ѝ стане нещо. Аз не съм виждала такъв добър човек. Сякаш е ангел. Ако Хюрем хасеки не беше ангел, нима щеше да тъгува за заточението на жената, която я докара до окаяно състояние от бой? Ако продължава така, моята господарка ще легне болна, момичетааа!

Докато говореше така, удряйки с ръце по коленете си, великодушието на новата хасеки прехвърли стените на двореца. Жените в истанбулските домове заговориха за това. Запяха друга песен дори и еничарите, които преди мърмореха, че няма да оставят своя принц в ръцете на една московчанка, и смятаха, че Хюрем е виновна за отпращането извън Истанбул на младия принц, когото обичаха толкова, че почти го боготворяха.

— Ние грешно сме разбрали. Чуйте, хасеки е умолявала нашия султан за принца ни — започнаха да превъзнасят те Хюрем.

Когато ѝ предложиха да се премести в по-просторни покои, Хюрем не прие.

— На нас сега не ни трябват простор и разкош. По-добре ми кажете как са нашата хасеки Гюлбахар и синът ни принца? Здравето им наред ли е? Пристигнали ли са благополучно? — възрази тя.

Когато след няколко дни ѝ казаха, че ще се мести в покоите на Гюлбахар, които все още пустееха, Хюрем вдигна страшна врява. Отново се разтропа с токчетата си по земята. Сюмбюл ага, чийто крак беше смазан от един такъв удар от токчето на момичето, примря от страх. От уплаха огромният мъж отскочи стъпка назад.

Дълго време в харема не се разнасяха и песните на Хюрем. Когато един ден Хафса султан, която дойде да я посети, погали косата ѝ с думите: „Копнеем за прекрасния ти глас, дъще“, очите на момичето се замъглиха.

Хюрем наведе глава.

— Нещо в душата ни се пречупи, уважаема майко. Не ни е до свирене и песни — оплака се тя на жената.

Подобен отговор получи дори Сюлейман, когато една нощ ѝ каза:

— Скъпа моя усмихната красавице, прекрасна като нар. Защо веселото ти лице е посърнало. Какво искаш, имот ли да пожертваме за една твоя усмивка? От много време в дома ни не се чува твоят славеев глас. Остави я вече мъката. Изпей нашата песен, че душата ни да се избави от скръбта и безпокойството.

Хюрем погледна младия владетел слисано — как може да иска това от нея! — и промълви:

— Щом такава е волята на Негово Величество моя султан… Обаче докато раната от заточението е толкова прясна, не приляга на неговата робиня да свири и пее. Ако настоявате, и ще свиря, и ще пея. Дори ако пожелаете, господарю, ще стана и ще танцувам. Но да знаете, че душата ми е като опожарена.