В капана на времето [bg]

Внезапно си спомних за кока-кола; тази странна тъмна газирана американска напитка. Бях я опитвала веднъж, на вечеря у един американски полковник, който я сервира като деликатес — каквато и беше по време на войната. Продаваше се в дебели зеленикави шишета, заострени и с жлебове, леко прещипани в средата така, че напомняха женска фигура: със заоблена издутина точно под гърлото и друга, по-широка, в долната част.

Спомних си как милионите малки мехурчета се втурнаха в тясното гърло, когато отвориха бутилката. По-малки и по-фини от мехурчетата в шампанското, те се пръскаха весело във въздуха. Сложих много леко ръка на корема си, точно над утробата.

Усетих го. Не го усетих, както си го бях представяла, но определено усетих Някой. Чудех се дали всъщност бебетата нямат пол — въпреки физическите характеристики — до раждането, когато самият акт на излизане на белия свят ги определя завинаги като едно или друго.

— Джейми. — Той връзваше косата на тила си, събираше я в основата и я пристягаше с кожена връв. Беше свел глава и ме погледна усмихнат изпод вежди.

— А, събуди ли се? Рано е, любов моя. Поспи още малко.

Бях решила да му кажа, но нещо ме спря. Той нямаше да може да го усети все още. Не че това щеше да има значение, но имаше нещо интимно в тези първи усещания; втората ни обща тайна с детето. Първата беше знанието за съществуването му, за мен съзнателно, а за него — просто съществуване. Споделянето на това знание ни свързваше като кръвта, която течеше и в двама ни.

— Искаш ли да ти сплета косата? — Когато отиваше на пристанището, понякога ме молеше да сплета червената му грива заради силните ветрове. Винаги ме дразнеше, че щял да я натопи в катран като моряците, за да реши проблема веднъж завинаги.

Поклати глава и посегна за килта си.

— Не, днес ще посетя Негово Височество принц Чарлс. В къщата му наистина става течение, но не вярвам чак да ми вее косата. — Усмихна ми се и застана до леглото. Видя, че ръката ми е на корема, и сложи леко дланта си отгоре.

— Добре си, нали, сасенак? Вече не ти прилошава така, нали?

— Много по-добре съм. — Всъщност сутрешното гадене беше изчезнало, макар че понякога се завръщаше изневиделица. Не можех да понасям миризмата на пържено шкембе с лук и дори изхвърлих това популярно ястие от менюто на слугите, защото миризмата се прокрадваше от кухнята в подземието като призрак по стълбите и ме връхлиташе, щом отворех вратата на салона.

— Добре. — Отдръпна ръка и се наведе да целуне пръстите ми за довиждане. — Заспивай.

Затвори внимателно вратата след себе си, сякаш вече бях заспала, и ме остави в утринната тишина, нарушавана единствено от тихите шумове в къщата.

На отсрещната стена блестяха квадратчета слънчева светлина от прозореца. Ще е красив ден в градините на Версай, помислих си. Пролетният въздух ще е наситен с топлина, а в розовите и бели цветове на сливите ще жужат пчели. Придворните днес ще излязат в градината, за да се радват на времето така, както и носачите с ръчни колички по улиците.