В капана на времето [bg]

Ръцете, които стиснаха моята и ме вдигнаха на крака, имаха добре поддържани нокти и малка бенка точно над сгъвката на палеца. Помислих си мрачно, че трябва да я запомня. Ако ни оставеха живи, щеше да е от полза.

Някой сграбчи ръцете ми изотзад и ги дръпна толкова силно, че изкрещях. Така гърдите ми съвсем се изляха от дълбокото деколте, сякаш предложени на поднос.

Мъжът, който явно ръководеше операцията, имаше свободна светла риза, украсена с по-тъмни петна — вероятно бродерия. Не се виждаше добре в тъмното, различавах го само като силует. Когато се наведе напред и прокара пръст по гърдите ми обаче, видях тъмната, пригладена назад коса и надуших силна помада. Имаше големи уши, които добре поддържаха вървите на маската.

— Не се тревожете, дами — рече Петнистата риза. — Нищо лошо няма да ви сторим; възнамеряваме само да ви подложим на леко упражнение. Не е нужно съпрузите или годениците ви да разбират. После ще ви пуснем.

— Първо може да ни удостоите със сладките си устни, дами — продължи той, отстъпи назад и дръпна вървите на бричовете си.

— Не и тая — възрази Зелената риза. — Тая хапе.

— Не и ако са ѝ мили зъбките — отвърна другарят му. — На колене, мадам, ако обичате. — Натисна силно раменете ми и аз отскочих назад. Той ме сграбчи, за да не избягам, и тогава качулката ми падна и косата се разлетя. Фибите се бяха разхлабили и кичурите ми се вееха като флагове на нощния вятър, ослепяваха ме и шибаха лицето ми.

Запрепъвах се назад, за да се отърва от нападателя си, и тръсках глава да отметна косата от очите си. Улицата беше тъмна, но все пак виждах това-онова на слабата светлина от фенерите, която се процеждаше от капаците на магазините, или на сиянието на звездите, което проникваше в сенчестата улица.

Сребърните катарами на обувките на Мери просветваха на ритащите крака. Тя лежеше по гръб и се бореше, а един от мъжете беше отгоре ѝ и псуваше, докато се опитваше да свали панталоните си и да я удържа едновременно. Чу се съдиране на плат и белите ѝ бедра засияха на светлината, която идваше от близкия вход.

Нечии ръце ме стиснаха през кръста, повлякоха ме назад и ме отлепиха от земята. Изритах силно мъжа в пищяла и той изкрещя от гняв.

— Дръж я! — нареди Петнистата риза и излезе от сенките.

— Ти я дръж! — Онзи ме блъсна грубо в ръцете на приятеля си и светлината от близкия двор за миг ме заслепи.

— Богородице! — Ръцете, които стискаха моите, се отпуснаха и аз се освободих, а устата на Петнистата риза зина от ужас и смайване под маската. Той отстъпи от мен, като се кръстеше.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух — мърмореше и не спираше да се кръсти. — Бялата дама!

— Бялата дама! — изкрещя ужасен мъжът зад мен.

Петнистата риза още отстъпваше и вече правеше някакви знаци във въздуха, които не бяха толкова християнски като Кръста, но вероятно имаха същото предназначение. Насочил към мен палец и кутре в древния знак срещу злото, той прилежно призоваваше всички духовни власти, от Светата Троица до много по-незначителни инстанции, и мърмореше латинските имена така бързо, че сричките се сливаха.