Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
— В никакъв случай, Чарли! В никакъв случай няма да се докосна до това нещо. Господи, дори не зная как се стреля.
— Вземи го, Пола. Ще се чувствувам по-сигурен, като зная, че е у теб.
Тя го погледна втренчено, после кимна без желание.
Когато стигнаха на летището, Стоун се отби на един щанд, за да си купи няколко вестника и списания за из път. Веднага го порази репортажът на „Асошиейтед Прес“ от Москва на първата страница на канадски вестник за пореден терористичен бомбен атентат в центъра на руската столица, този път в Болшой театър. Стоун купи вестника и прочете репортажа вцепенен, разтревожен.
Това ли беше превратът, за който предупреждаваше докладът на Таралежа? Дали той нямаше да представлява серия от бомбени взривове, маскирани като тероризъм, а после… после въоръжено нападение?
Погледна часовника си, намери телефонна кабина и поръча на оператора да го свърже с Москва.
С Шарлот.
Чу далечното пращене и бучене, поредицата от механични шумове и звуци, а после високия равномерен сигнал. Телефонът в апартамента на Шарлот звънеше. Минаваше един през нощта, твърде късно, за да й звъни, но можеше и да няма друга възможност. Тя щеше да го разбере.
Телефонът звънна десет пъти и едва тогава се чу пресипнало неясно „ало“ — гласът на Шарлот.
Стоун почувствува как се свиват гърдите му.
— Аз съм. — Електронно пренесеният му глас звучеше като металическо ехо.
„Не трябва да споменавам имена. Телефоните на кореспондентите в Москва се подслушват.“ Стоун го знаеше. Със сигурност.
Дълга пауза. Гласът на Шарлот, дрезгав от съня, сексапилен, вълнуващ:
— О, господи, къде си?
— Аз съм… Аз съм на сигурно място. Имам нужда от помощта ти.
Дълго, дълго мълчание. Цяла вечност. Дали щеше да се съгласи да направи още нещо за него, като знаеше, а положително знаеше, в какво отчаяно положение е изпаднал? Ако някой беше в състояние да го направи, това беше Шарлот — репортерката с най-много връзки в Москва. Но какво можеше да си позволи да каже по телефона? Как да й го каже, без да рискува? С недомлъвки: разговор, който би прозвучал на всеки, който евентуално го слуша, естествено, макар и непонятно, но за Шарлот би имал определено значение.
— Чуй — започна тя, но Стоун я прекъсна.
Нямаше време. Пое си дълбоко дъх и презглава забълва несвързани потоци от думи, като наблягаше необичайно на някои от тях.
— Имам въпрос към теб. На какво ще препоръчаш да отдели най-много време един американец: на Оръжейната палата в Кремъл, на Болшой театър или на красивата станция на метрото на „Проспект мира“? Или и на трите? Зная, че всички те са поразителни в архитектурно отношение, но какво общо има помежду им? Положително са много интригуващи, нали?
Шарлот лежеше в кревата с поглед, прикован в тъмната стена на спалнята, и здраво стискаше слушалката. Какво се опитваше да й каже той? Питаше се къде е, какво прави. Нима не знаеше колко рисковано е за него да й говори така по телефона? Нима не знаеше, че телефонът й се подслушва, че поставя в опасност и двамата? Трябваше веднага да прекъсне разговора.
Чувствуваше как горещите сълзи се стичат по бузите й и с разтуптяно сърце сложи слушалката.
Стоун чакаше да му отговори, без да знае каква ще е реакцията й. Когато разбра, че е затворила, остана като попарен. Стоеше в кабината и погледът му разсеяно обикаляше залата. Беше като замаян. Чувствуваше се ту наранен, ту разгневен, ту не можеше да повярва.
Беше опитал, но не бе успял.
Проклета да е! Проклета да е Шарлот.
Пола го придружи до гишето на „Бритиш Еъруейс“, където той извади портфейла си и плати билета в брой. Единствените останали места бяха в първа класа. Парите не бяха проблем, но Стоун силно предпочиташе анонимността на втора класа.
— Паспортът, ако обичате — рече чиновничката, червенокосо момиче на около двадесет и пет години.
Стоун й подаде паспорта на Робърт Гил, който тя погледна набързо, после вдигна очи към него.
— Бихте ли почакали тук за момент? — помоли тя.
Стоун кимна и се усмихна любезно. Забеляза трескавия поглед на Пола и леко вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „И аз не зная какво става“.
Момичето се появи в компанията на по-възрастен мъж с униформен блейзър на „Бритиш Еъруейс“, който се приближи и попита делово: