Московският клуб (Къртица 3) [bg]

Дълга пауза. Гласът на Шарлот, дрезгав от съня, сексапилен, вълнуващ:

— О, господи, къде си?

— Аз съм… Аз съм на сигурно място. Имам нужда от помощта ти.

Дълго, дълго мълчание. Цяла вечност. Дали щеше да се съгласи да направи още нещо за него, като знаеше, а положително знаеше, в какво отчаяно положение е изпаднал? Ако някой беше в състояние да го направи, това беше Шарлот — репортерката с най-много връзки в Москва. Но какво можеше да си позволи да каже по телефона? Как да й го каже, без да рискува? С недомлъвки: разговор, който би прозвучал на всеки, който евентуално го слуша, естествено, макар и непонятно, но за Шарлот би имал определено значение.

— Чуй — започна тя, но Стоун я прекъсна.

Нямаше време. Пое си дълбоко дъх и презглава забълва несвързани потоци от думи, като наблягаше необичайно на някои от тях.

— Имам въпрос към теб. На какво ще препоръчаш да отдели най-много време един американец: на Оръжейната палата в Кремъл, на Болшой театър или на красивата станция на метрото на „Проспект мира“? Или и на трите? Зная, че всички те са поразителни в архитектурно отношение, но какво общо има помежду им? Положително са много интригуващи, нали?

Шарлот лежеше в кревата с поглед, прикован в тъмната стена на спалнята, и здраво стискаше слушалката. Какво се опитваше да й каже той? Питаше се къде е, какво прави. Нима не знаеше колко рисковано е за него да й говори така по телефона? Нима не знаеше, че телефонът й се подслушва, че поставя в опасност и двамата? Трябваше веднага да прекъсне разговора.

Чувствуваше как горещите сълзи се стичат по бузите й и с разтуптяно сърце сложи слушалката.

Стоун чакаше да му отговори, без да знае каква ще е реакцията й. Когато разбра, че е затворила, остана като попарен. Стоеше в кабината и погледът му разсеяно обикаляше залата. Беше като замаян. Чувствуваше се ту наранен, ту разгневен, ту не можеше да повярва.

Беше опитал, но не бе успял.

Проклета да е! Проклета да е Шарлот.

Пола го придружи до гишето на „Бритиш Еъруейс“, където той извади портфейла си и плати билета в брой. Единствените останали места бяха в първа класа. Парите не бяха проблем, но Стоун силно предпочиташе анонимността на втора класа.

— Паспортът, ако обичате — рече чиновничката, червенокосо момиче на около двадесет и пет години.

Стоун й подаде паспорта на Робърт Гил, който тя погледна набързо, после вдигна очи към него.

— Бихте ли почакали тук за момент? — помоли тя.

Стоун кимна и се усмихна любезно. Забеляза трескавия поглед на Пола и леко вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „И аз не зная какво става“.

Момичето се появи в компанията на по-възрастен мъж с униформен блейзър на „Бритиш Еъруейс“, който се приближи и попита делово: