Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

Той преглътна и се изчерви.

— Царина, представа си нямам. Устата наистина е личната теологична точка и символ на Копелето, също като палците на ръцете. Той не ви ли подсказа и по някакъв друг начин, чрез нещо друго освен чрез моето присъствие?

Тя поклати глава.

— На следващия ден Горам, въобразил си, че една царина — пък била тя и само вдовстваща — би могла да развали направеното от една княгиня, ме помоли да целуна господаря му. За един миг на въодушевление реших, че съм разбулила загадката — че това ще е целувка на живота, точно като в детските приказки. Но не се получи. Нито с Илвин, нито с лорд Арис, когато го изпробвах и върху него малко по-късно. Реших да прекратя по-нататъшните практически изпитания на теорията си и толкова по-добре, иначе репутацията ми щеше да пострада тежко. Целувката явно бе нещо друго, друга някаква дарба или тегоба.

Иста си пое дъх.

— Изправена съм пред троен възел. Два от възлите могат да бъдат разхлабени едновременно — ако открия начин да прогоня демона на Катилара, Илвин ще се върне към нормалния живот, а маршезата ще е свободна. Но каква надежда би могло да има за Арис тогава? Видях душата му, просветени. Със сигурност е изгубена, освен ако вътрешните ми очи не са напълно слепи. Достатъчно лошо би било да довършим смъртта му и да го изгубим за неговия бог. Още по-лошо би било да удължим проклятието му и да го обречем на окончателна празнота.

— Аз… хм… знам, че някои души, след особено неочаквана и жестока смърт, са оставали в света на живите няколко дни, а после, с помощта на церемониите и молитвите при погребението, са поемали по пътя си. Промъквали са се през портите на смъртта преди те да са се затворили докрай.

— Това означава ли, че ритуалите на Храма биха му помогнали да открие пътя си към своя бог? — Смущаваща представа беше това: щеше ли Арис да отиде на собственото си погребение и чинно да легне в ковчега?

Ди Кабон изкриви лице в гримаса.

— Три месеца ми се струват твърде голямо закъснение. Изборът е изпитанието за всички, попаднали в капана на времето; и този избор е последният, който времето ни налага. Ако неговият момент да вземе решение все още не е отминал, поради някакъв телесен навик, ще го разберете ли с помощта на вътрешното си зрение?

— Да — тихо каза Иста. — Възможно е. Но аз искам друг отговор. Този не ми харесва. Хранех надежди за онази целувка, но тя се провали.

Той се почеса озадачено по носа.

— Казахте, че богът е разговарял с вас. Какво ви каза?

— Че съм изпратена тук в отговор на нечии молитви, сред тях и тези на Илвин най-вероятно. Копелето ме предизвика, в името на собствения ми забравен от боговете мъртъв син, да не отвръщам лице. — Тя се смръщи гневно при спомена за това и ди Кабон се отмести леко встрани. — Попитах го, след като са ми отнели Теидез, какво биха могли да ми предложат боговете в замяна. Работа, отговори ми той. Ласкателствата му бяха накичени с дразнещи комплименти, които биха осигурили на обикновен ухажор най-краткия път до най-близката кална локва, сподирян от ритниците на слугите ми. Целувката, която положи на челото ми, гореше като дамга. Целувката в устата — тук тя се поколеба, после продължи упорито — ме възбуди, като да бях влюбена глупачка, каквато със сигурност не съм.