Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
След него разпитаха доктор Манет. Неговата голяма лична популярност и ясните му отговори направиха дълбоко впечатление. Той продължаваше да говори и показа, че обвиняемият е бил негов пръв приятел след освобождението му от дългите години затвор; че обвиняемият останал в Англия, неотменно верен и предан на дъщеря му и на самия него в тяхното изгнание; че не само не симпатизирал на аристократическото правителство там, а даже бил съден за държавна измяна — като враг на Англия и приятел на Съединените щати. Когато той изложи тези факти най-сдържано и прямо, съдът и тълпата станаха като един. Накрая, когато се обърна по име към мистър Лори, английски джентълмен, присъствуващ на процеса, който подобно на него също бил свидетел по това дело и можел да потвърди неговите показания, заседателите заявиха, че са чули достатъчно неща и са готови да гласуват, ако председателят е съгласен.
При всяко гласуване (съдебните заседатели гласуваха явно и поотделно) тълпата гръмко викаше. Всички гласове бяха в полза на затворника и председателят обяви, че той е свободен.
След това се разигра една от онези необикновени сцени, с които тълпата понякога изкупваше в собствените си очи своята непостоянност или удовлетворяваше по-благородните си пориви към великодушие и милост или пък й служеха за отдушник от натрупаната жестокост и ярост. Трудно може да каже човек кой от горните мотиви предизвикваше такива необикновени сцени. Вероятно и трите, като вторият преобладаваше. Веднага щом беше прочетена оправдателната присъда, започнаха да се леят обилни сълзи, както кръвта при други случаи, и затворникът беше обсипан с такива братски прегръдки от мъже и жени, които успяваха да се доберат до него, че след дългия изтощителен престой в затвора имаше опасност да припадне от умора. Още повече — той знаеше, че същите тези хора, понесени от друг вятър, можеха да се нахвърлят върху му със същата стръв, да го насекат на парчета и да ги разхвърлят по улиците.
Поканиха го да се отстрани, за да направи място за други подсъдими, и това за момент го спаси от прегръдките. Бяха петима и щяха да ги съдят заедно като врагове на Републиката, задето не са й оказали никаква помощ нито с думи, нито с дела. Трибуналът така бързо обезщети себе си и нацията за изплъзналата им се жертва, че петимата слязоха при него, преди още да беше си отишъл, осъдени на смърт през следващите двадесет и четири часа. Първият му съобщи това с познатия затворнически жест, означаващ Смърт — повдигнат пръст. Останалите добавиха гласно: „Да живее Републиката!“
Петимата наистина нямаха публика, за да удължи процеса им, защото, когато Чарлс Дарней и доктор Манет излязоха през вратата, около тях се събра голяма тълпа, сред която можеха да се различат почти всички лица, които бяха седели в залата, с изключение на две, които той напразно търсеше. Когато излезе, тълпата отново се хвърли към него — хората плачеха, прегръщаха го и викаха поединично и на групи и накрая реката заля брега, където се разигра безумната сцена, лудешка като хората, които стояха на него.
Сложиха го на голям стол, който бяха изнесли от съдебната зала или от някоя друга стая или коридор. На стола бяха метнали червено знаме, а на гърба му бяха закрепили пика с червен калпак на върха. Дори молбите на доктора не помогнаха и в тази триумфална колесница Дарней беше заведен у дома си на раменете на разни мъже, а около него се вълнуваше море от червени калпаци, от чиито бурни дълбини изскачаха такива изкривени лица, че на няколко пъти той си помисли, че нещо се е побъркал и че се намира в кола, която го води към гилотината.
В тази безумна и призрачна процесия хората прегръщаха всички, които им се изпречваха, като го сочеха. Снежните улици почервеняха от републиканския цвят на тълпата, която крачеше и се извиваше по тях и която бе оцветила улиците под снега с едно по-наситено червено. Така донесоха Чарлс в двора на къщата, където живееше. Бащата на Луси се беше прибрал по-рано, за да я подготви, но когато съпругът й се изправи пред нея, тя падна в несвяст в прегръдките му.
Когато той я притисна до сърцето си и с красивата й глава закри лицето си от ревящата тълпа, за да не виждат как сълзите му и устните й се сливат, няколко души започнаха да танцуват. Моментално и останалите затанцуваха и дворът се изпълни с карманьолата. После тълпата вдигна една млада девойка върху празен стол и я понесе като богинята на Свободата. След това тръгнаха и заляха съседните улици; по брега на реката, през моста и навсякъде карманьолата увличаше всички и ги завърташе в своя вихър.