Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Шарл Евремонд, наречен Дарней, се обвиняваше от обществения обвинител, че бил емигрант, чийто живот принадлежи на Републиката по силата на декрета, който забраняваше на всички емигранти да идват в страната под заплаха от смърт. Нямаше значение, че декретът е влязъл в сила след неговото завръщане във Франция. Той беше тук и декретът беше налице. Бяха го заловили във Франция и искаха главата му.
— Отрежете му главата! — викаше публиката. — Той е враг на републиката.
Председателят задрънка със звънеца, за да усмири виковете, и попита затворника истина ли е, че е живял дълги години в Англия.
Истина, без съмнение.
Тогава не е ли емигрант? За какъв се счита самият той?
Не емигрант в смисъла и духа на закона.
Защо? — поиска да узнае председателят.
Защото той се бе отказал доброволно от титла, която му е била омразна, както и от положение, което му е било омразно, и е напуснал страната си — преди думата „емигрант“ да започне да се използува в смисъла, който сега й придаваше трибуналът, — за да живее от собствения си труд в Англия, а не от потта на отрудените хора на Франция.
Какви доказателства можеше да представи?
Той предаде имената на двама свидетели: Теофил Габел и Александър Манет.
Но той се е оженил в Англия — напомни председателят.
Да, но не за англичанка.
Френска поданица?
Да. По рождение.
Нейното име и фамилия?
— Луси Манет, единствена дъщеря на доктор Манет, добрия доктор, който седи ето там.
Този отговор произведе благоприятен ефект върху публиката. Възторжени викове за познатия на всички добър лекар процепиха залата. Хората така странно се развълнуваха, че веднага по няколко зверски физиономии, които само преди минута хвърляха кръвнишки погледи към затворника и сякаш нетърпеливо чакаха да го измъкнат на улицата и да го убият, потекоха обилни сълзи.
Чарлс Дарней направи тези първи няколко крачки по опасния път според многократните инструкции на доктор Манет. Той щеше да се ръководи от неговите внимателни съвети и във всяка следваща стъпка, която му предстоеше да направи, защото те бяха предвидили всеки инч от пътя му по-нататък.
Председателят попита защо се е върнал във Франция чак сега, а не по-рано.
Той отвърна, че не се е върнал по-рано просто защото не е имал средства, за да живее във Франция, освен онези, от които се е отказал; докато в Англия се е препитавал с уроци по френски език и литература. Върнал се е по настоятелната писмена молба на един френски гражданин, който му писал, че в негово отсъствие животът му е в опасност. Той дошъл, за да спаси живота на този гражданин и да свидетелствува истината независимо от рисковете. Това престъпно ли е в очите на Републиката?
Тълпата извика ентусиазирано: „Не!“ и председателят разклати звънеца, за да я успокои. Но тя продължи да вика: „Не!“ — докато накрая сама спря.
Председателят попита за името на този гражданин. Обвиняемият поясни, че този гражданин е и негов пръв свидетел. Той също уверено се позова на неговото писмо, което му било отнето на Бариерата, но което, той изрази надежда, сигурно ще може да се намери сред документите, които лежаха пред председателя.
Докторът се бе погрижил и то беше там — беше го уверил, че ще бъде там — и в този момент от заседанието писмото беше извадено и прочетено. Гражданинът Габел беше призован, за да го потвърди, и той направи това. Гражданинът Габел най-учтиво и деликатно намекна, че поради напрегнатата работа на Трибунала с многобройните врагове на Републиката той е бил малко пренебрегнат в затвора „Абе“ — всъщност до преди три дена е бил почти изключен от патриотичните грижи на Трибунала. Тогава е бил призован и е бил освободен, защото заседателите заявили, че са удовлетворени по неговото обвинение, тъй като гражданинът Евремонд, наречен Дарней, се е предал.