Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Тя с мъка отговори:
— Имам доверие в теб.
— Имай, вътре в себе си. Напрежението ти почти свършва, мила моя. След няколко часа той ще бъде при теб. Осигурил съм му всякаква закрила. Трябва да се видя с Лори.
Той спря. Чуваше се тежък тропот на колела. И двамата знаеха добре какво означава той. Едно. Две. Три. Три коли, които пътуваха с ужасния си товар по тихия сняг.
— Трябва да видя Лори — повтори докторът, като я накара да тръгне по друг път.
Непреклонният възрастен джентълмен беше още на поста си. Нито за миг не бе го напускал. Той и неговите книжа често биваха претърсвани, защото непрекъснато се конфискуваше и национализираше някаква собственост. Лори спасяваше каквото може за собствениците. Нямаше друг човек, който можеше да опази онова, което банката „Телсън“ съхраняваше.
Тъмночервено и жълто небе и мъгла, която се надигаше от Сена, предизвестиха идването на мрака. Беше се почти здрачило, когато пристигнаха в банката. Величественото обиталище на Монсеньора изглеждаше напълно опустяло и разбито. Над купчина прах и пепел в двора се четяха думите: „Национална собственост. Република единна и неделима. Свобода, Равенство, Братство или Смърт!“
Кой беше с мистър Лори? Собственикът на палтото за езда, седнал върху стола, който не трябваше да се види? Кой беше новодошлият, от срещата с когото той се появи, развълнуван и изненадан, за да прегърне любимката си? На кого повтори пресекващите й думи, когато, повишавайки глас и с глава, обърната към вратата на стаята, откъдето беше излязъл, той каза:
— Преместен е в „Консиержери“ и ще бъде призован утре.
ГЛАВА VI
ПОБЕДА
Страшният трибунал от петима съдии, обществен обвинител и суровите съдебни заседатели се събираше всеки ден. Списъците му излизаха всеки ден и тъмничарите в различни затвори ги четяха на затворниците. Най-честата тъмничарска шега беше: „Ей, вие там вътре, излезте, за да чуете вечерните новини!“
— Шарл Евремонд, наречен Дарней!
Дойде най-после ред вечерните новини в „Ла Форс“ да започнат така.
Когато се извикваше някое име, носителят му се отделяше на едно място, определено за онези, които имаха нещастието да са попаднали в списъците. Шарл Евремонд, наречен Дарней, знаеше какво ще стане с него. Беше видял стотици да си отиват така.
Подпухналият тъмничар, който носеше очила, когато четеше, погледна през тях, за да се увери, че е заел мястото си, и продължи да чете списъка, като по същия начин спираше при всяко следващо име. Имаше двадесет и три имена, но само двадесет отговориха на тях. Защото единият от затворниците беше умрял в затвора и беше забравен, а другите двама бяха вече гилотинирани и също забравени. Списъкът беше прочетен в същата сводеста стая, където Дарней бе видял своите събратя-затворници през нощта на пристигането си. Всички бяха загинали в клането. Всяко човешко същество, към което той се бе привързал и с което се бе разделил, беше загинало на ешафода.
Набързо се казаха по няколко сърдечни думи за сбогом и раздялата скоро приключи. Това беше събитието на деня и обществото в „Ла Форс“ се залови с приготовления за някаква игра и малък концерт за вечерта. Хората се тълпяха край решетките и проливаха сълзи. Но сега двадесет места в замислената забава трябваше наново да се попълнят, а до заключването на затвора оставаше малко време: общите стаи и коридорите щяха да бъдат поверени на огромните кучета, които пазеха там цяла нощ. Затворниците не бяха безчувствени същества. Те просто се бяха приспособили към времето. По същия начин, макар с малки разлики, ги обземаше въодушевление, което несъмнено изпълваше някои с ненужна смелост на гилотината; това не беше перчене, а по-скоро една безумна зараза, която идваше от безумно разтърсения обществен дух. При епидемии от чума някои от нас може да изпитат тайно влечение към болестта — някакво моментно и ужасно желание да умрем от болестта. Всеки от нас таи подобни чудатости в гърдите си, които просто чакат подходящи условия, за да се проявят.
Пътуването до „Консиержери“ беше кратко и тъмно. Нощта в килиите, населени с всякаква вредна паплач, беше дълга и студена. На другия ден петнадесет затворници бяха изправени на подсъдимата скамейка, след което извикаха името на Шарл Дарней. Всичките бяха осъдени на смърт и целият процес трая час и половина.
Най-сетне започна обвинението на „Шарл Евремонд, наречен Дарней“. Неговите съдии седяха с шапки с пера. Но червените груби калпаци с трицветните кокарди преобладаваха в залата. Като гледаше съдебните заседатели и разпенената публика, той си помисли, че естественият порядък се е нарушил и мошениците съдят честните хора. Най долните, най-жестоките и най-лошите отрепки на града, в които винаги е имало нещо низко, жестоко и лошо, сега управляваха положението: коментираха шумно, аплодираха, недоволствуваха, предвиждаха и ускоряваха резултата, без да има кой да ги спре. Мъжете бяха въоръжени най-различно. Някои от жените носеха ножове, други кинжали, едни ядяха и пиеха, зяпайки; много плетяха. Сред тях имаше една, която държеше под мишница малко плетиво, докато работеше. Беше на предния ред и стоеше до някакъв мъж, когото той не беше виждал, преди да се озове на бариерата, но веднага си спомни, че е Дефарж. Дарней забеляза, че тя му пошепна един-два пъти нещо в ухото и че вероятно беше негова съпруга. Онова обаче, с което двамата привлякоха вниманието му, беше, че макар да стояха съвсем близо до него, те не го погледнаха нито един път. Изглежда, очакваха нещо с упорита решителност и гледаха само към съда. Под председателя седеше доктор Манет в обичайното си скромно облекло. Доколкото затворникът можеше да види, той и мистър Лори бяха единствените мъже, които не бяха свързани с Трибунала, които носеха обикновените си дрехи и не бяха навлекли грубите костюми на карманьолата.