Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
Ричард бавно се изправи и отиде до прозореца.
„Колко много е погребано. Изкопай го и го погреби отново. Той ми помогна. Беше мил към мен. Приятел. Сега той е мъртъв, трябва да е. Не чувствам присъствието му.“
Споменът на Ричард за този ден не беше ясен. Сънят не беше предал цялата история, не и краят. Приятелката на Голдсмит — Хариет, беше влязла, без да почука, когато Голдсмит и Ричард се бяха вкопчили един в друг на дивана. Тя бе изпуснала на пода чантата с покупки. След това беше избухнала в сълзи, докато Голдсмит се опитваше да й обясни, че той и Ричард не са любовници. Хариет никога не го разбра; двамата сложиха край на връзката си няколко седмици по-късно.
Ричард отмести завесите на прозореца, разтърка очите си и поклати глава, усмихвайки се. Това адски беше смутило Голдсмит.
Ричард погледна към часовника до леглото. 3:00. След няколко часа слънцето щеше да се издигне над хълмовете и Гребените, щеше да даде светлина на тези в Сенките. Огледалата щяха да разпределят зимната зора, от кула до кула, втора, трета и четвърта ръка, но все пак щеше да има слънце.
— Да отидем да потърсим малко слънчева светлина — прошепна той.
55
Мери Чой беше издърпала един стол до източния прозорец на спалнята. След това седна и зачака изгрева. Слънцето се появи час по-късно. Зората беше красива, гледана от имението високо в планините на Хиспаниола.
Мадам Ярдли беше напуснала масата предишната нощ и слугите бяха донесли пищна вечеря. Сулавиер беше ял много; Мери бе хапнала достатъчно, за да има сили. Повече не бяха говорили. След вечеря заведоха Мери до стаята й. През ума й минаха няколко хипотези и тя реши да ги проучи по-нататък през деня. Първата й хипотеза: това не е имението на Ярдли, а историческа реликва, използвана сега поради някаква стратегическа причина. Втората: никой не знае много за Ярдли, определено не и хората, които той управляваше. Третата: всичко, което й бяха казвали за Голдсмит преди появата на мадам Ярдли, е било лъжа. Четвъртата: мадам Ярдли не беше съвсем в ред и нищо не знаеше. Една жена, която пости, за да привлече вниманието на собствения си съпруг.
Вратата на стаята й не беше заключена. И все пак Мери не се опита да си тръгне. Тя вече не съжаляваше за загубата на пистолета. Отмъщението беше малко удоволствие, ако е насочено срещу мравки, изпълняващи задълженията си.
Мери си оправи косата в банята и огледа костюма си. На вратата се потропа.
— Госпожице, готова ли сте за закуска? — попита една жена.
— Да — тя погледна часовника си — 9:00. Вратата се отвори боязливо и се подаде едно малко, закръглено лице.
— Елате, моля!
Мери последва дребничката слугиня надолу по коридора. Сега се намираха в западното крило на къщата, където Мери не беше ходила преди. Слугинята отвори една врата, водеща към стая, обзаведена като офис. Вътре видя възрастна жена, облечена с обикновена черна престилка и Сулавиер, който седеше и печаташе нещо. Той вдигна поглед към слугинята и Мери, кимна намръщено, завъртя стола си и стана.
— Ще закусвате с полковник Сър — каза той на Мери. Старата жена я гледаше с усмивка. Сулавиер се обърна към слугинята на креолски. Тя кимна и се върна към работата си.
— Това беше майката на мадам Ярдли — каза Сулавиер, когато се отдалечиха.
Мери си спомни, че беше видяла кула на четири етажа, от тази страна на сградата. Стигнаха до края на коридора и Сулавиер тихо почука на широка двойна врата от махагон. Един приглушен глас зад вратата им каза да влязат. Шестима мъже и две жени седяха около дълга дъбова маса в просторната, висока, във формата на кула стая. Вътре, на височина от тридесет фута се издигаше прекрасна библиотека с украсени дървени етажерки и стъклени вратички. Вита стълба от желязо водеше към две балкончета, които даваха достъп до по-горните рафтове.
Двете жени и петима от мъжете бяха чернокожи или мулати, всички носеха черни униформи, някои с фигурата Самеди, забодена на гърдите им. Мери фокусира един висок, як, белокос мъж, седящ начело на масата. Той обаче не я погледна веднага, разлиствайки някаква книга. Масата бе покрита с петстотин или шестстотин книги от всякакъв размер и вид, от подвързани с кожа до измачкани хартиени корици. Мери никога през живота си не беше виждала толкова книги. Тя обаче не им позволи да отвлекат вниманието й от Ярдли за повече от миг. Той вдигна поглед от книгата, която държеше, затвори я тихо и я остави върху масата.
— Хубаво е, че те виждам отново Хенри. Как е малкият Дейвид? А Мари-Луиз?
— Добре са, полковник Сър. Бих искал да ви представя лейтенант Мери Чой.