Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
Тя се раздвижи. Той дръпна ръката си. Дали ще се събуди преди смъртта? Дали щеше да облекчи болките й?
„Все още има доброта в мен. Там продължава да има нещо нежно. Прочисти го или те ще го направят. Извърши го сега и светът ще прокара пътека до вратата ми, до мозъка ми, за да ми помогне. Всички ще са любопитни как съм стигнал дотук. Възпитанието си ли обвинявате за всичко това? Не, един приятел, който ме разочарова. Само разочарован? Разочарованието не е достатъчно. Предателството е сериозно нещо. А тя иска да те предаде като те подложи на терапия. Тук, в Сенките, кой има нужда от терапия — аз имам нужда, ние всички имаме нужда от терапия, но това не е важно. Онова, което е важно е да спрем мизерията. Ако можех да повърна всичките си мисли и лични спомени, просто да ги избълвам върху леглото. Те ще се изправят на краката си, ще подскачат, ще пълзят върху чаршафите и ще я убият. Ще я изядат като чудовищни насекоми. Нарушени образи. За нормални хора е много разстройващо да надничат в главата ти и да виждат такива мисли. Ти си толкова мръсен, че терапията ще е безуспешна. Доведете Селекторите. Наказанието е единствената възможност. Да прочистим огъня с пламък от огромно нещастие.“
Той продължи леко да гали врата на Надин.
„Друг вид прелъстяване. Прави смърт с мен. Ще си отпочинеш.“
Това му подейства като гъделичкане и той трябваше да потисне кикота си.
„Сега звуча възможно най-маниакално. Наистина отвъд границата. Примерът на Голдсмит. Дали се е усмихвал, докато им е прерязвал гърлата, изчаквайки жертвените агнета едно след друго в кървав безпорядък?“
Но пръстите му не стиснаха силно врата й. Той все още таеше нежност към тази личност и устояваше на импулсите си с желязна воля, която изглеждаше нетипична за него. Беше съвсем буден, но тялото му се бе изтощило от уравновесяването на напрегнатите състояния. Ръцете му леко изтръпнаха, после и краката. Ако можеше просто да остави всичко на съдбата.
Да остави всичко. Да умре.
Тялото му се вдърви, душата му излезе извън контрол. Изтощението най-накрая го беше победило, въпреки че той мислеше и гледаше. Не беше това, което искаше, предполагаше се, че сънят трябва да донесе забрава. За момент се опита да се пребори, да се изправи, защото се боеше да прекара цялата нощ в този ужасен транс, взирайки се надолу към гърлото на един кошмар.
Ричард прекъсна вътрешната си борба. Той стоеше в стария апартамент в Лонг Бийч. Отвън дневната светлина блестеше, но беше някак мрачна; цвета на съня. Това можеше да е просто спомен. Той обходи апартамента със скръстени ръце, усещайки тялото в съня си, дишането. Това беше истинско, а апартаментът вече не съществуваше. Старата сграда, която беше на един век, бе изравнена със земята преди десет или повече години.
С внезапна тревога той се почуди дали Джина няма да влезе през вратата, доведена на посещение от Дион. Можеше ли да види в съня си напълно убедителни образи на мъртвите?
Ричард погледна дланите на ръцете си.
„Сънувани емоции. Всичко е безопасно. Ти контролираш нещата. Опитай нещо. Опитай да летиш.“
Той се напрегна, за да се вдигне от пода, но краката му си останаха на място.
„Не можеш да правиш всичко.“
Той се опита да застави чрез мислите си една красива жена, не Надин, да влезе през вратата, облечена с възбуждащи дрехи.
„Колко реално може да стане това?“
Никаква жена не влезе през вратата.
Само глас: Това е, от което се нуждаеш, Ричард Фетъл.
Вратата, разбира се, се отвори, но поради определена причина.
„От какво се нуждая?“
Един по-млад Емануел Голдсмит стоеше на прага. Той носеше найлонова торбичка, в която беше загъната една бутилка и кутия с ръкопис. Той затвори вратата след себе си. Ричард гледаше появяването му, черната му коса, старомодните му дрехи. Любезна усмивка.
— Помислих, че може да искаш компания. Ако пък не желаеш… — Голдсмит направи жест към вратата. — Ще си вървя.
Автоматично:
— Благодаря. Остани. Нямам много храна за обяд…
— Течен обяд.
Голдсмит седна на един изтъркан диван, избягвайки петно от червено вино, там където преди известно време Дион беше изпуснала една чаша. Той постави ръкописа върху петното.