Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
Само след няколко минути отново щеше да е в Страната. Първо право напред и после лупинг, Бърк и Нюман в Голдсмит като туристи, подготвящи се да обходят нова земя. Дори самият Голдсмит не беше виждал тази част от себе си. Никой не можеше директно да изследва тази част от себе си.
— Трябва да започнеш да получаваш визуален образ от Голдсмит след няколко секунди — каза Марджъри от другата страна на преградата.
— Карол — обади се Мартин.
— Да?
— Здравей! Радвам се, че си с мен.
— Знам. И аз се радвам, че съм тук.
— Достатъчно бърборене, моля — прекъсна ги Дейвид. — Какво виждате, Карол, Мартин?
Мартин затвори очи. На ръба на зрителното му поле трептеше сияние, оградено от електриково зелено. Електриково зеленото премина в безкрайно движение назад на въртящи се частици, вътрешномозъчни геометрични фигури, познати на всички изследователи на мозъка: визуални интерферентни образи от сигналните петна на тиловия мозъчен дял.
Мартин за пръв път бе виждал такива образи като дете, натискайки клепачите си с кокалчетата на пръстите през нощта, като по този начин причиняваше налягане върху зрителния нерв.
Това бяха неговите собствени образи, а не тези на Голдсмит.
— Нищо освен визуално петно — обади се Карол.
— Същото — съгласи се Мартин.
— Все още търсим и регулираме — каза Марджъри. — Имам сигнал от първо ниво. Сега го пускам.
Мартин видя мандала от диво въртящи се змии, с опашки, насочени към периферията и глави, събрани в центъра, жълти очи, перленосиви тела, всяка люспа силно изопната.
— Змии.
— Змии — каза едновременно с него Карол.
— Прилича ми на сигнал от лимбичната система — продължи Мартин. — Сигналът трябва да е от Голдсмит. Близо сме.
— Регулираме — каза Марджъри. — Нагласяме на нова честота. Как е сега?
Облаци. Безкрайни облаци и дъжд, отново като мандала, надпреварващи се в кръг бури около извиваща се светкавица. Светкавицата заплашваше да се превърне в змии. Мартин ликуваше — бяха попаднали на следа, наблюдаваха слоевете от лимбични знаци, символите, обменяни между автономните мозъчни системи.
— Облаци и светкавица, светкавицата се опитва да се върне обратно на слоя със змиите.
— И аз виждам същото — каза Карол.
— Нова честота — рече Марджъри. — Тази е много силна. Какво виждате?
Кубична стая с мръсни тухлени стени, влажна, капе вода, локва в средата на стаята, влага пълзяща нагоре по стените като нещо живо. В средата на локвата едно малко дете с жълта или може би златиста кожа, плешиво, седи на един слънчев безлюден остров и играе карти.
— Исусе — възкликна Карол. — Това със сигурност е нещо лично.
Детето погледна нагоре и се усмихна. Лицето му изведнъж прие гримаса на шимпанзе със сива брада, носът му се издължаваше, кафявите му животински очи бяха безкрайно спокойни. Това беше дълбок символ, но определено личен и определено беше на Голдсмит.
— Изглежда сме в затворена стая. Да видим дали ще се отвори.
Водата на пода смени цвета си — стана сив буен океан, червено като вино езеро, кална локва, поръсена от дъжд. Безлюдният остров остана, както и детето, повтарящо безкрайния си цикъл — поглед нагоре, гримаса на шимпанзе и отново връщане към играта на карти. Това беше нещо специално в Страната; символ на някой междинен слой от личността, характеризиран не от генетичното наследство, а от личните преживявания на Голдсмит в ранното му детство. Тук нямаше значение какво символизираха стаята, детето и лицето на шимпанзе; възможно беше на такива дълбоки слоеве никога да не бъде дадено едно единствено точно тълкуване. Мартин беше попадал на такива митични идиоми в дълбоките слоеве на личността много пъти. Те винаги бяха мистериозни, често пъти много красиви. Тези идиоми вероятно се определяха от прототипни проблеми, разрешавани в детството. Възможно беше тези идиоми да са отхвърлени фази от процеса на формиране на индивидуалността, който обикновено биваше завършен към четири-пет годишна възраст. Каквито и да бяха, тези митични идиоми бяха зашеметяващи, но не точно това, което Мартин и Карол търсеха.
— Прилича на митичен идиом — каза Мартин. — Затворена верига. Опитай друго.
— Няма врата за навън — обади се Карол.
— Още една по-силна честота — обяви Марджъри. — Включвам се към друга траектория, друг канал в по-дълбоко натрупване.
Отваряне навън. Чувство за необятност. Тук имаше нещо придобито след формирането на личността, може би юношеско преживяване. Видение на три безкрайни магистрали, разположени една до друга, преминаващи през огряна от слънце пустиня. Безплодна земя, осеяна с купове от пясък. Мартин се концентрира върху изследването на този образ, приемайки всичко, което беше изпращано до него и контролирайки онова, върху което можеше от време на време да фокусира погледа си. Това причини замайващо регулиране на образа и Мартин се намери върху средната магистрала. Нямаше никакво усещане за тежест или дори за присъствие. Слънцето сияеше с характерната за Страната навъсена яркост, но не го топлеше. Мартин се огледа — беше облечен с изтъркани панталони, бяла работна риза с петна от боя, детски платненки.