Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Каква течност? — попита Ричард.
— Чист скоч. Да отпразнуваме, че си изплатих дълговете.
— Никога не съм вкусвал чист скоч — каза Ричард.
Голдсмит наля две питиета и подаде едното на Ричард.
— Не мисля, че искам да се напия. Би било лесно да се удавя в това.
— Аз донесох само една бутилка и то не за да удавиш мъката си — каза Голдсмит. — Ти никога няма да станеш пияч, така или иначе. Може и да не ти се вярва, Дик — единствено Голдсмит го наричаше Дик — но ти си много уравновесен. Един от малкото ми познати, които са такива.
— Не уравновесен. Просто сега се чувствам като пиян.
— Ти понесе ужасен удар — каза меко Голдсмит. — Ако бях на твое място щях да се скъсвам от плач.
Ричард повдигна рамене.
— Не си напускал апартамента от седмица. Нямаш никаква храна. Сега Хариет ти купува нещо за ядене.
Хариет, Хариет… Някога Голдсмит имаше приятелка с това име.
— Нямам нужда от помощ — каза Ричард.
— Глупости говориш.
— Наистина не се нуждая от помощ.
— Животът продължава — каза Голдсмит. — Наистина, Дик. Хариет и аз, ние те харесваме. Искаме да видим, че се възстановяваш от това. Дион дори не ти беше съпруга, Дик.
Ричард скочи на крака, безкрайно развълнуван.
— За Бога! Разводът не е, не беше завършил, а Джина винаги ще си остане моя дъщеря. Всичко ли искаш да ми отнемеш? Дори моята… Всичко, което ми е останало. Проклетата ми болка…
— Не. Не да ти я отнема. Аз никога не съм се женил. Не ми се иска да изгубя нещо толкова важно. Мисля, че това би ме убило. Може би ти си по-силен от мен.
— Празни приказки — каза Ричард.
— Наистина смятам, че е така. Аз не съм силен отвътре. Гледам те теб, ти си като скала. Отвътре аз съм просто глина. Винаги съм го знаел. Приемам го.
Голдсмит седна.
— Хариет каза, че някой трябва да спи тук, за да ти прави компания.
— От пет месеца никой друг, освен мен не е спал тук. Бил съм сам освен… — той не завърши мисълта си. Голдсмит изчака.
— Когато идваше Джина.
— Да.
Ричард седна и вдигна чашата.
— Оставате ме. — Той отново сръбна. — Ще се оправя.
Голдсмит се обърна, прокара пръсти през косата си и погледна през прозореца със завесите.
— Да излезем вън, да потърсим малко слънчева светлина, Дик. Каквато и да е. Ясна блестяща светлина.
Ричард усети сълзи по бузите си.
Това е всичко. Не липсват никакви подробности.
— Продължавай, човече — нежно го окуражи Голдсмит. — Говори!
Ричард си избърса бузите.
— Аз наистина я обичах. Не можех да живея с нея, но я обичах. А Джина… Господи, не мисля, че някога съм обичал нещо друго на тази Земя така, както обичах това момиче. Тук има една огромна пропаст, Емануел. — Той потупа главата си. — Бомбен взрив. Аз не съм целият тук.
— Глупости!
— Не, наистина. Аз не мога да правя нищо. Не мога да мисля, не мога да говоря свързано. Не мога да пиша. Не мога да плача.
— Сега плачеш, човече. Не бъркай скръбта с изгубването на душата си. Ти все още си имаш всичко. Ти си скала.
Риданието започна като мускулен гърч дълбоко отвътре. То си проправи път навън, придобивайки интензивност, която изглежда можеше да разкъса гърдите му, докато той не седна на дивана треперещ от риданието. Държеше ръцете си разперени, готови да сграбчат нещо.
— Чувствам го. Ужасно. Това е отново същото чувство. Дори по-лошо.
Голдсмит дойде до дивана, клекна пред Ричард и силно го прегърна. Голдсмит плака с него, черните му очи се взираха в стената зад Ричард.
— Кажи го, човече. Кажи го на целия проклет свят.
Риданието се превърна в писък. Голдсмит държеше Ричард на дивана, като че той можеше да скочи. Ръцете и краката му се мятаха. Той чувстваше цялата несправедливост и болка, за да увенчаят смъртта, за която страдаше. Щеше да омаловажи значението, което имаха за него любимите му същества, ако не страдаше толкова, колкото му беше възможно. Голдсмит продължаваше да го прегръща. Най-накрая те легнаха прегърнати на дивана. Ричард държеше Голдсмит, който беше наполовина легнал, наполовина увиснал, но все още вкопчен в него.
— Скала. Камък. Човече, почувствай вътрешната си сила. Знам, че тя е там вътре. Аз не бих понесъл това. Но ти можеш, Дик. Дръж се!
— Добре — простена Ричард. — Добре.
— Ние те обичаме, човече. Дръж се за това.
Голдсмит. Истинският.
Голдсмит се дръпна назад и косата му беше сива, лицето набраздено.
Ричард се освободи от спомена и съня. Той почувства, че се носи, видя части от други сънища да се изливат изобилно, да се събират и разтварят. Ричард отвори очи и седна в леглото. Треперейки, той обви коленете си с ръце и се наведе напред. До него Надин стенеше в съня си и се въртеше.