Ламермурската невеста [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Ламермурската невеста [bg]». Краткое содержание книги:
В основата на романа лежи легенда, свързана с трагичните събития в семейството на Джеймс Долримпъл, лорд Стър (1619–1695), шотландски държавник и юрист. Скоропостижната смърт на неговата първа дъщеря Джанет, случила се само месец след нейната сватба с шотландския аристократ Дейвид Дънбар от Болдън, предизвиква множество тълкувания след обществото. Според една от версиите Джанет Долримпъл тайно тайно се е сгодила с лорд Рътуен, но по настояване на майка си, лейди Стър, била принудена да се омъжи за Дънбар. По време на първата брачна нощ в пристъп на безумие Джанет прави опит да заколи мъжа си. След месец тя умира. Уолтър Скот се възползва от тази легенда, но ситуира действието на своя сюжет в друго време и място — събитията на романа се разгръщат не в югозападната част на Шотландия, а в източните райони на страната, и половин век по-късно.
Както е винаги при Уолтър Скот, съдбата на главния герой Рейвънсууд се оказва неразривно свързана с историческите колизии на епохата. Времето на действие се отнася към 1709–1710 г. Тези години са белязани от кървави народни въстания или ожесточени конфликти между враждуващите страни в гражданската война. Във всеки случай едва ли заслужават нарекат „мирни“. Държавният преврат от 1688–1689 г. (т.нар. „Славна революция“), лишил Джеймс II Стюарт от английския престол, е извършен без широкото участие на народа и твърде малко отговаря на неговите интереси. Един от непосредствените резултати от постигнатия държавно-политически компромис е масовото обезземляване на селячеството както в Англия, така и в Шотландия, където този процес се развива особено болезнено.
През 1707 г. между Англия и Шотландия се сключва договор, според който двете държави се обединяват в Обединено кралство Великобритания. Макар Шотландия да встъпва в равноправен съюз с Англия, фактически както в икономическо, така и в политическо отношение унията от 1707 г. носи изгоди само за Англия. Шотландия се оказва страна покорена и поробена от своя по-могъщ съсед. Във връзка с с тази политическа промяна се усилват и без друго традиционните антианглийски настроения в Шотландия.
От тези настроения се възползват привържениците на Стюартите, които се опитват да привлекат шотландците на страната на свалената от власт династия. В продължение на първата половина на XVIII в. твърде често избухват метежи. А първото десетилетие на този век, по време на което се развива действието на „Ламермурската невеста“, е пропито с атмосферата на бъдещи исторически катаклизми — въстанията през 1715–1716 г. и 1745 г.
„Ламермурската невеста“ е най-мрачният от всички „шотландски“ романи на Скот. Никой друг не приключва така трагично — с гибелта на на двамата централни герои; в никой друг роман не се среща такова обилие от зловещи пророчества и предзнаменования. „Трагедия във формата на роман“ — така нарича тази книга руският литератор от XIX в. Белински.
„Ламермурската невеста“ на Уолтър Скот нееднократно бива сравняван с трагедията на Шекспир „Ромео Жулиета“ — и в едната, и в другата творба опоетизираната любов е принесена в жертва на олтара на враждата и ненавистта. Драматичността на сюжета и сравнително неголямото число на действащите лица позволяват романът „Ламермурската невеста“ да бъде приспособяван за сцена. От сценичните преработки най-висока известност получава операта на италианския композитор Доницети „Лучия ди Ламермур“, често поставяна и в наши дни.
Най-много се вълнуваше старият лорд Търнтипет.
— Сърцето ми се къса от печал — твърдеше той, — като гледам как един така прекрасен млад човек, потомък на истински благороден и древен род, и главно — кръвен родственик на маркиз А…, когото аз уважавам най-много от всички, — е изпаднал в толкова тежко положение.
От своя страна, „за да спомогне за възстановяването на този старинен дом“, гореспоменатият Търнтипет изпрати на Едгар, при това напълно безвъзмездно, три семейни портрета без рамки и шест стола, носещи герба на фамилията Рейвънсууд, с високи облегала и меки турски везани възглавнички; беше придобил това преди шестнадесет години при разпродажбата на покъщнината на лорд Рейвънсууд в Канънгейт.
Маркизът прие този дар съвсем хладно и заяви, че Рейвънсууд и неговите приятели ще се почувствуват удовлетворени само когато лорд Търнтипет им върне имението, което първоначално бе получил в залог срещу нищожна сума, а после, възползувал се от неуредиците в семейните дела на Рейвънсууд, успя да присвои с помощта на всевъзможни съдебни машинации. Търнтипет страшно се изплаши, но не се издаде и се престори на крайно учуден.
Изпеченият угодник на всички правителства опита да се изплъзне от исканията на маркиза: кълнеше се и уверяваше, че не разбира защо е необходимо младият Рейвънсууд веднага да встъпи във владение на споменатия имот, когато несъмнено ще си възвърне голяма част от своето състояние, като отнеме имението на сър Уилям Аштън, което ще бъде много разумно и справедливо и за което той, лорд Търнтипет, е готов всестранно да съдействува. Накрая лордът дори предложи да завещае след смъртта си земите, за които става дума, на Едгар.
Обаче тези уговорки не доведоха до нищо и Търнтипет бе принуден да върне чуждата собственост, като се задоволи с получаването на сумата по ипотеката. Лишен от друго средство за поддържане на мир с притежателите на властта, той се прибра в къщи разстроен и обиден, оплаквайки се горчиво на приятелите си, че „досега не е имало промяна и разместване в някое правителство, които да не му донесат поне малко изгода, но сегашното го е лишило от най-хубавото, което е имал“.
По същия начин постъпиха и с други лица, забогатели за сметка на Рейвънсууд, и сър Уилям Аштън всеки ден очакваше решенията на съда, по силата на които замъкът и родовото имение на Рейвънсууд бяха преминали в негово владение, да бъдат обжалвани в камарата на лордовете. Но мастър Рейвънсууд смяташе, че е задължен заради Луси, както и от благодарност за оказаното му гостоприемство да бъде изключително честен. Затова написа писмо на бившия лорд-пазител — сър Аштън вече не заемаше предишната ся длъжност; в писмото Едгар искрено признаваше годежа си с Луси и искаше съгласие за брак с нея, предлагаше приключване на споровете при условия, които самият сър Уилям определи за изгодни.
На същия куриер бе възложено да предаде писмо и на лейди Аштън, в което. Рейвънсууд я молеше да му прости, ако неволно е дал повод за неудоволствие; той описваше нежната си привързаност и безпределна обич към Луси, умоляваше лейди Аштън като истинска представителка на рода Дъглас не само по име, но и по дух да се откаже от старата вражда, и омраза и накрая я уверяваше, че в негово лице семейство Аштън е намерило верен приятел, а самата лейди — най-почтителен и предан слуга. Писмото бе подписано: Едгар, мастър Рейвънсууд.
Трето писмо бе адресирано до Луси и пратеникът получи заповед да намери достатъчно сигурен начин, за да го връчи тайно на самата мис Аштън. Писмото съдържаше пламенни уверения за вечна любов и споменаваше за очакващата Едгар в най-близко време промяна, на която той придава голямо значение, доколкото тази промяна навярно би премахнала пречките за осъществяването на брака им. Съобщаваше на Луси и за предприетите от него опити да превъзмогне предубеждението на родителите й, особено на лейди Аштън, като изразяваше надежда, че те ще бъдат успешни. В противен случай оставаше да се надява, че по време на отсъствието му, понеже му предстои да замине с важна и почетна мисия, сър Аштън и лейди Аштън ще променят неблагоприятното за него решение. Той силно се уповаваше на любовта си към Луси Аштън и вярваше, че тя ще съумее да устои на всички опити да я разделят с него. В писмото се споменаваше и за още много други неща, близки на сърцето на нашите влюбени, но не дотолкова интересни или поучителни за читателя. На тези три писма Рейвънсууд получи три отговора, твърде различни по стил и доставени му по съвсем различен начин.