Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Защото без паяжината на Шилба той виждаше пред себе си смешния продавач с червена шапка на главата, който подскачаше с комичните си, закривени червени обувки и налиташе срещу Фафърд, който сякаш току-що бе изскочил от чувал с брашно. Единственото непоръсено с белия прах местенце върху Северняка имаше формата на домино пред очите му.
Но най-забавно от всичко бе, че побелелият като мелничар Фафърд се държеше — а и се изживяваше! — като участник в истинска битка, парирайки с огромни усилия ударите на метлата, сякаш това бе някакъв огромен ятаган или тежък двуръчен меч. И го правеше с умопомрачителна прецизност. Всеки път щом метлата изсвистяваше над главата му, той приклякваше светкавично и въпреки странната превръзка пред очите си я проследяваше с опулен поглед. А когато метлата се стоварваше отгоре му, Фафърд заемаше стойка, за да блокира удара с невероятни усилия — и политаше назад, сякаш отхвърлен от нея!
Мишелов никога не бе подозирал наличието на подобен театрален талант у Фафърд, макар изпълнението му да бе малко механично и да му липсваше широкият размах на истинския талант, но така или иначе гледката го караше да се залива от смях.
Накрая метлата закачи рамото на Фафърд и рукна кръв.
Най-после ранен и преценил, че трудно би могъл да се справи с черната статуя — въпреки че железният й гръден кош пъхтеше като мях, — Фафърд пристъпи към спешни действия. Разкопча калъфа на секирата и при следващата пауза, в която двамата едновременно отстъпиха назад, разгадали предварително намеренията си, я измъкна и я запокити в лицето на противника си.
Вместо да се дръпне, за да избегне острието, черната статуя отпусна меча си и само лекичко завъртя главата си в кръг.
Подобно на сребърна комета с дървена опашка секирата закръжи около черната мършава глава като около някакво черно слънце и се насочи като бумеранг обратно към Фафърд — при това много по-бързо, отколкото я бе запратил той.
Но сега за Фафърд времето забави скоростта си, той приклекна и докато секирата префучаваше покрай бузата му, я хвана с лявата си ръка.
За момент мислите му запрепускаха със скоростта на действията му. Спомни си, че макар противникът му да избягваше всяка негова фронтална атака, не успя да предотврати сблъсъка с масата и с ковчега зад гърба си. Сети се, че от известно време не чува смеха на Мишелов, погледна го и видя странно пребледнялото му лице с изтрезняло изражение. Макар погледът му да бе все още леко замаян, той не отделяше ужасените си очи от стичащата се по ръката му кръв.
— Хайде, забавлявай се! Включвай се във веселбата, смешнико! Ето ти и играчката! — викна Фафърд колкото можеше по-непринудено и жизнерадостно и метна секирата към Мишелов.
Не изчака да види какво ще последва — просто го достраша, — събра последни сили и се втурна към статуята, заобиколи я и така я принуди да застане с гръб към ковчега.
Без да отмества оглупелия си от ужас поглед, Мишелов протегна ръка в последния момент и хвана секирата за дръжката.
Статуята отстъпи заднишком към ковчега, спря за миг, очевидно за да се подготви за съкрушителна контраатака, а Мишелов се наведе и като се ухили глупашки за пореден път, тресна черното теме със секирата.
Желязната глава се разцепи като кокосов орех, но не се разполови. Секирата се заклещи в нея — изглеждаше така, сякаш се бе превърнала в част от желязната фигура, — а статуята рязко се изправи и Мишелов изпусна дръжката.
Втрещено гледаше разцепената глава като дете, което за първи път порязва пръстчето си.
Статуята вдигна огромния меч пред гърдите си, сякаш за да се облегне на него, но вместо това го бутна и той изтрещя оглушително на пода.
Върху повърхността на Черната стена проблесна бяла мълния, освети целия магазин като далечна светкавица и от дълбините й проехтя глухият тътен на ударил на камък железен гръм.
Фафърд прибра Сивия жезъл в ножницата, издърпа Мишелов от черния ковчег — не му бяха останали сили дори да повдигне дребния си приятел — и викна в ухото му:
— Бързо! Да изчезваме!
Мишелов хукна към Черната стена.
Фафърд го сграбчи за китката и се втурна към сводестата врата, влачейки Мишелов след себе си.
Тътенът заглъхна и се дочу тихичко и съблазнително подсвирване.
Нова мълния разсече Черната стена зад тях — много по-ярка от предишната, сякаш над тях се разразяваше гръмотевична буря.
Гледката, която ослепителният блясък разкри пред очите на Фафърд, се запечата в съзнанието му: гигантският паяк в най-отдалечената клетка се бе притиснал към кървавочервените пръчки на решетката и не отделяше поглед от тях. Имаше белезникави крайници, червеникаво кадифено тяло, а измежду спуснатите над лицето му гладки и гъсти златисти кичури надничаха осем антрацитеночерни очи, докато зъбатите му челюсти се движеха като остриета на златна ножица и похлопваха в бесен стакатен ритъм, напомнящ тракането на кастанети.