Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
— Хей, робе! — подвикна той развеселен на статуята. — Стоките ти наистина имат поносими цени. Ще взема момичето в червеното кадифе.
Извади една монета, огледа я отблизо и я подхвърли към статуята.
— Ето ти едно пени. И за тръбичката. Ето ти още едно — метна друга монета той. — И за „Големият компендиум на екзотичните знания“ — още едно пени! А, да, ето ти едно и за вечерята — наистина беше вкусна. О, щях да забравя — ето и за квартирата!
Той хвърли голяма медна монета към демоничната черна статуя, усмихна се блажено и потъна обратно в пазвите на черния ватиран сатен.
След четвъртата монета Фафърд се отказа от опитите си да си обясни глуповатото поведение на своя другар и реши, че ще е далеч по-добре да използва момента, за да грабне Сивия жезъл. Направи го, но черната статуя беше нащрек. Щом Фафърд докосна меча, погледът й моментално се премести върху него, тропна с крак, от което каменният под изкънтя, и викна с металически глас:
— Ха!
Попаднал в ръцете на Фафърд, мечът явно стана невидим, тъй като железните очи на статуята вече не го забелязваха. Вместо това тя бързо остави собственото си внушително оръжие, грабна един дълъг сребърен тромпет и го приближи към устата си.
Фафърд реши да атакува, преди статуята да е свикала подкрепления. Втурна се, вдигнал високо Сивия жезъл и готов да нанесе съкрушителен удар по врата й.
Статуята духна в тромпета, но вместо очаквания от Фафърд тръбен зов от него изскочи огромен облак бял прах, който скри всичко от погледа му, сякаш върху него се спусна най-гъстата мъгла от долината на река Хлал.
Фафърд не можеше да си поеме дъх, закашля се и отстъпи назад. Призрачната мъгла се избистри неочаквано бързо, белият прах покри пода за секунди и той отново можеше да атакува, но сега явно и статуята го виждаше и без да отделя поглед от него, изцепи металическото си „ха!“ и завъртя меча над желязната си глава — готвеше се за атака, сякаш навиваше някаква пружина.
Фафърд видя, че ръцете му са покрити с плътен слой бял прах, който явно бе полепнал навсякъде по него с изключение на очите му, сигурно защитени от паяжината на Шилба.
Желязната статуя атакува яростно, Фафърд пое удара с меча си, върна атаката, но също бе париран. След което битката се разви по всички правила на един ожесточен дуел с мечове — с тази разлика, че след всеки удар Сивия жезъл отнасяше по една резка в повече, докато върху по-дългия меч на статуята не оставаше нито следа. Освен това винаги щом Фафърд успяваше да пробие защитата на противника, все не му достигаха милиметри, за да нанесе решителния удар — онзи съумяваше да се отдръпне с невероятна бързина или да отклони глава с безпогрешен усет.
На Фафърд му се струваше — поне за момента, — че това е най-ожесточената, най-мъчителната и без съмнение най-изтощителната битка, в която бе участвал някога, затова се почувства обиден и възмутен, когато Мишелов отново се надигна от ковчега, опря лакът върху черния ватиран сатен, отпусна брадичка върху юмрука си и грейна в широка усмивка срещу сражаващите се, като от време на време изпадаше в лудешки смях и изкрещяваше по някоя вбесяваща глупост, като:
— Използвай тайния мушкащ удар номер две и половина, Фафърд — всичко си е написано в книгата! — Или: — Скачай в пещта! Това ще е майсторски стратегически удар! — Или, този път към статуята: — Не забравяй да заметеш под краката му, мошенико!
Отстъпила при една внезапна атака на Фафърд, статуята блъсна масата с остатъците от пиршеството на Мишелов — явно тилът й не бе така добре защитен — и по пода се пръснаха остатъци от черни ястия и натрошени на парчета бели чирепи и кристал.
Мишелов се надвеси от ковчега и размаха закачливо пръст.
— Ще трябва да пометеш всичко това! — извика той и избухна в неконтролируем смях.
Статуята продължи да отстъпва и блъсна черния ковчег. Мишелов само потупа демоничната фигура по рамото и извика:
— Сложи го на мястото му, смешнико! Покажи му какво можеш! Отупай праха от него!
Но може би най-отвратителното беше, че по време на една кратка пауза, докато противниците дишаха тежко и се оглеждаха като замаяни, Мишелов помаха с ръка престорено срамежливо към най-близкия паяк и отново подвикна глупашки:
— Йо-хо! Скъпа, ще ти обърна внимание, щом свърши този цирк.
Изтощен и леко отчаян, Фафърд парира петнайсетия или петдесетия пореден удар над главата си и си помисли с горчивина: „Все едно да се опитваш да спасиш някое безсърдечно полуидиотче, което крещи срещу баба си, докато тя е в лапите на мечка. Паяжината на Шилба ми разкри истинската идиотска същност на Сивия.“
Отначало Мишелов се вбеси, когато чаткането на мечовете го изтръгна от черните му сатенени сънища, но безумно комичната гледка моментално го очарова.