Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
Може би винаги се бе касаело за нещо отвъд физическото.
Как би могъл да обясни, че с нея се превръща в друг човек? Можеше да бъде различен човек, ако тя изпитваше и сянка от онова, което той изпитваше към нея. Да живее без нея беше възможно. Правил го беше преди и знаеше, че отново би го направил. Но никога нямаше да бъде такъв, какъвто искаше да бъде, и нямаше да има онова, което искаше да има, ако тя не беше част от него.
Нямаше какво друго да направи, освен да вземе онова, което тя му предлагаше, и да я остави да си отиде, когато му дойдеше времето.
Знаеше какво е да съществуваш заради момента. Бе прекарал по този начин по-голямата част от живота си. Бе унизително да осъзнае, че една жена е в състояние да го накара да копнее за свое бъдеще, за ограничения и отговорности.
Жена, която не вярваше, че той е способен да поеме каквато и да било отговорност.
Нямаше начин да й докаже, че греши. И двамата знаеха, че ако той открие онова, което търси, ще го вземе без колебание. И ще го използва. Щом „Проклятието на Анжелик“ се окажеше в ръцете му, той щеше да изгуби Тейт. Нямаше начин да задържи и двете, нито пък можеше да живее в мир със себе си, ако пренебрегнеше дълга към баща си.
Сега, когато стоеше сам и се взираше в звездите, които се оглеждаха във водната повърхност, можеше да се надява, че колието и всичко свързано с него ще си останат погребани в пазвите на алчното море.
— Извинявай. — Тя влезе забързано и косата й се развя, когато се обърна да затвори и заключи вратата. — Скицирах ветрилото от слонова кост и загубих представа за времето. Само като си помислиш, че нещо толкова крехко може да се запази непокътнато и да бъде в перфектно състояние след всичките тези години!
Тя спря. Матю я гледаше по онзи особен начин, който често я караше да се чувства неудобно и някак си ужасяващо прозрачна. „Какво ли му минава през ума — чудеше се тя. — Как прикрива емоциите, които го направляват?“ Беше като да гледаш вулкан и да знаеш, че някъде под повърхността има лава, която непрестанно кипи.
— Сърдиш ли се? Закъснях само с четвърт час.
— Не, не се сърдя. — Очите, искрящи от несподелени тайни, безмилостно задържаха погледа й. — Искаш ли чаша вино?
— Купил си вино? — Това неизвестно защо я направи неспокойна и тя отметна назад косата си. — Добра идея.
— Задигнах го от Лару. Донесе някакво луксозно френско вино, когато онзи ден ходиха с Марла до острова. Вече го отворих. — Матю вдигна бутилката и наля две чаши.
— Благодаря. — Тя взе чашата си и се зачуди какво следва по-нататък. Обикновено те просто се хвърляха на пода и разкъсваха дрехите си, като нетърпеливи деца, които отварят подарък. — На запад започва буря. Може да ни създаде проблеми.
— Още е рано за урагани. Въпреки това Бък следи положението. Разкажи ми за ветрилото, което Лару извади днес следобед.
— Сигурно струва между две и три хиляди. Може и повече за някой сериозен колекционер.
Той се пресегна и докосна косата й.
— Разкажи ми за ветрилото, Тейт.
— Ами. Добре. — Смутена, тя застана до прозореца към дясната палуба. — От слонова кост е, с шестнайсет ребра, резбата е спираловидна и образува разцъфнала роза, когато се отвори докрай. По моя оценка е от средата на седемнайсети век. Било е ценна вещ още преди „Изабела“ да потъне.
Той нави една къдрица от косата й около пръста си и задържа погледа й.
— Кой е бил собственикът?
— Не знам. — Тя въздъхна и потърка буза в ръката му. — Мислех си, че може да е принадлежало на някоя млада невяста. Навярно се е предавало от майка на дъщеря. Може да го е носила на сватбата си, като нещо старо14. Никога не го е използвала, било е твърде ценно за нея. Но от време на време го е вадила от кутията, която е държала на тоалетната си масичка. Разтваряла го е, прокарвала е пръст по розата и си е спомняла колко щастлива е била, когато го е носила по пътечката към олтара.
— Жените още ли правят така? — Трогнат от картината, която бе нарисувала, той взе недокоснатата й чаша и я остави настрани. — Нещо старо, нещо ново?
— Сигурно го правят. — Главата й се отпусна назад, когато той прокара устни по линията на челюстта й. — Ако държат на традиционната сватба. Бялата рокля с шлейф, която се облича веднъж в живота. Музиката, цветята.
— Ти това ли искаш?
— Аз не… — Сърцето й забрави да бие, когато устните му обходиха нейните. — Не съм мислила по въпроса. За мен женитбата не стои на дневен ред. — Пулсът й препусна, тя пъхна ръце под ризата му и ги плъзна нагоре по гърба му. — Господи, колко обичам тялото ти! Люби ме, Матю. — Алчно и не особено нежно тя прокара зъби по гърлото му. — Сега. Веднага.