Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Хенри крачи из дневната безшумно, обут в дебели вълнени чорапи, после коленичи пред камината. И наистина, веднага щом подклажда огъня, котката идва при него — мърка и е готова за сън. Изведнъж в паметта му изплува, както често му се случва, споменът за първата му среща с госпожа Фокс — или поне за първия път, когато осъзна присъствието й. Колкото и невероятно да му се струва да не е забелязал жена с нейната красота, тя твърди, че Хенри посещавал същата църква в продължение на седмици преди случая, който той помни толкова ясно.
Беше през август 1872 година. Тя озари с нова, ярка светлина това, което представляваше дотогава Обществото за молитви и обсъждания в Северен Кенсингтън. Беше като отговор на молитвите му, защото той винаги бе таил в сърцето си убеждението, че Христос никога не е очаквал от християнството чак такава йезуитщина, каквато се проповядваше от Обществото за молитви.
Тревър Маклийш бе този, който предизвика проявата й през онзи августовски ден. Бакалавър на науките, винаги в крак с последните тенденции, той заяви своето несъгласие с начина, по който се получаваше Свето причастие.
— Доказано е безспорно — заяви той, — че болестите могат да се предават от човек на човек при ползване на общи прибори и особено съдове за пиене.
Маклийш настоя за въвеждане на нова процедура, при която причастието да се приема от отделни чашки за всеки човек. Някой попита дали избърсването на ръба на потира не е достатъчно за премахването на микробите, но Маклийш настоя, че микробите са устойчиви срещу подобни мерки.
Всъщност Маклийш представи пред Обществото петиция по въпроса, адресирана до архиепископа на Кентърбъри, под която липсваха само подписите. Хенри обмисляше мрачно дали да положи подписа си, убеден, че цялата история е смехотворна, но не му стигаше кураж да го каже, защото се боеше, че ще бъде обвинен в католически примитивизъм. Тогава стана една млада дама, членуваща отскоро в Обществото, и каза:
— Наистина, господа, това е дребнаво заяждане, отхвърлено от Библията.
Лицето на Маклийш се измени, когато по настояване на госпожа Фокс всички отвориха Библиите си на Евангелие от Лука, глава 11, стихове 37–41, и тя прочете на глас съответните редове, без някой да я подканя, подчертавайки особено следните:
„И когато Той говореше, един фарисеин го помоли да обядва у него. Той отиде и седна на трапезата.
А фарисеинът се почуди, като видя, че Той не си уми ръцете пред обеда.
Но Господ му рече: сега вие, фарисеите, измивате чашата и паницата отвън, а пък вътрешността ви е пълна с грабеж и лукавство.
Безумници, не Същият ли, Който сътвори външното, сътвори и вътрешното?
Но давайте милостиня според силите си; тогава всичко у вас ще бъде чисто.“
Да види как Маклийш си прибира петицията с лице, червено като цвекло, беше голямо удоволствие; да забележи присъствието на госпожа Фокс бе висша наслада. Това, че лице от другия пол, при това допълнително възпрепятствано по пътя на духовното израстване от забележителната си красота, може да познава така добре Библията, му се стори равносилно на чудо. Хенри закопня да я чуе отново как говори. И до ден-днешен обича да я слуша.
Следващия път, когато Уилям отива при Шугър, той носи със себе си две издания, които й е обещал при последната им среща.
— О, ти си се сетил! — ахва тя и се сгушва в него като котенце. Облечена е като за излизане, в тъмносиня и черна коприна, всеки косъм в прическата й е на мястото си, всяка гънка на роклята пада точно както трябва. Меките й ръкави шумолят нежно, когато тя обвива с ръце кръста му, косата й ухае и е леко влажна.
Той хвърля поглед над рамото й и отбелязва, че спалнята й е подредена безукорно — тя винаги я поддържа в такъв ред за него. По тапетите се виждат по-бледи правоъгълници незацапана от тютюнев дим хартия — местата, където висяха онези жалки порнографски гравюри, и въпреки че те изчезнаха още преди месеци, отсъствието им винаги предизвиква у него приятна тръпка, защото Шугър ги махна, за да му достави удоволствие. Как бе казала тя? А, да: „Отсега нататък тази стая е само твоя и моя!“. Златен език има тя, във всяко отношение.
Той стисва кокалестите й рамене и я побутва нежно назад, на ръка разстояние. Тя му се усмихва, два пъти по-красива от последния път, когато я видя. Виждал я е вече десетки пъти, и всеки път му се струва, че споменът от предния е замъглен, че едва сега вижда ярката светлина на истината! Устните й са по-плътни, носът й — по-съвършен, очите — по-бистри, а сред златистите косъмчета на веждите й има и някои по-тъмночервени (как е възможно да не го е забелязал преди?).