Предани [calibre 1.48.0]

малко общественополезен труд. Но аз знаех истината. Освободиха ги, защото я смятаха

за много по-нищожна от тях. Все едно бяха пребили някакво животно.

Темето, вратът и гръбнакът ми се сковават и после изтръпват до безчувственост.

– Какво...

– Какво стана с нея ли? – Матю ме поглежда и продължава: – Почина една година по-

късно по време на операция, която уж трябваше да

помогне. Каква случайност!

Инфекция! – Ръцете му се отпускат безпомощно до тялото. – В деня, в който издъхна,

започнах да помагам на Нита. Последният план не ми хареса, затова отказах. Но пък

и не се опитах да я спра.

Започвам да прехвърлям през съзнанието си нещата, които би трябвало да кажа, но в

този момент съчувствените думи ми се струват излишни. Вместо това просто оставям

тишината да се разстеле между нас. Това е единственият адекватен отговор на всичко,

което ми сподели, единственото нещо, което не умаловажава трагедията.

– Знам, че не ми личи, но аз мразя тези хора – казва Матю.

Мускулите на лицето му са изопнати. Никога не съм виждал топлина в него, но не бях

виждал и хлад. Това се е случило – изградил е ледени стени около себе си, очите и дъхът

му също са от лед.

– И аз бих предложил да отида вместо Кейлъб, ако толкова много не ми се искаше да

ги видя как се гънат като червеи и се мотаят под въздействието на серума на паметта,

без да имат представа кои са. Защото точно това се случи с мен, когато тя почина.

– Заслужено наказание – казвам.

– По-добро от това да ги убиеш – кимва Матю. – А и аз не съм убиец.

Чувствам се неловко. Не всеки ден можеш да надникнеш зад добродушната маска на

човек и да зърнеш най-тъмните му страни. Не е приятно, когато ти се случи.

– Много съжалявам за Юрая – казва Матю. – Ще те оставя насаме с него.

После отново прибира ръце в джобовете си и тръгва по коридора, подсвирквайки си с

уста.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÒÐÅÒÀ

Òðèñ

Спешното заседание е същото като предишното: потвърждават, че ще

разпръснат серума над градовете тази вечер, обсъждат кои самолети ще се използват и

в колко часа ще тръгнат. С Дейвид си разменяме няколко любезни думи и когато

свършваме, се изнизвам, докато другите седят и пият кафе.

Тобиас ме завежда в цветната градина. Говорим си, целуваме се, разглеждаме

странните растения. Може би това правят нормалните хора, когато излизат на среща –

бъбрят си за незначителни неща, смеят се. Имали сме толкова малко такива моменти.

През повечето време бягаме от една опасност към друга. Но някъде напред, недалеч от

хоризонта виждам времето, когато ще можем да спрем. Ще изтрием паметта на хората

тук и заедно ще изградим наново това място. Може би тогава ще разберем дали

спокойните мигове ни харесват повече от напрежението.

С какво нетърпение чакам да дойде това време!