Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Момичето надникна над рамото на брат си, коленичил до бледото нещо. Блясъкът на чезнещата дневна светлина й напомни за сиянието, което всяка нощ оцветяваше гребените на вълните. За да подразни брат си, тя попита:
— Така ли? Каква риба е тогава?
Лицето на момчето се нацупи от раздразнение при този глупав момичешки въпрос.
— Не знам. Голяма. Определено смърди на риба.
Миризмата не можеше да се отрече. Но момичето не се задоволи с това обяснение. Стори й се, че вижда око, което ги гледаше през плетеницата от водорасли в единия край на тялото. С надеждата да изплаши малкия си брат и той да се съгласи да се махнат оттук, тя прошепна:
— Труп е. Удавник. Ела, иначе призракът му ще те погне.
Момчето я изгледа предизвикателно.
— Не ме е страх.
Сестра му не отвърна, защото бе видяла как бледата форма помръдва. Тя вдигна ръка, лъскава в мрака. Водораслите около лицето се свлякоха, разкривайки ъгловати като остриета черти и очи от разтопено злато.
Момичето изпищя. Момчето извика от ужас, когато студената ръка се обви около глезена му. Двете деца се деряха в пустия здрач, а устата на нещото мърдаше, но думите бяха заглушени от двойните писъци. След това създанието освободи крака на момчето.
Хълцайки, то побягна на четири крака, а сестра му хукна пред него и го задърпа за туниката, сякаш нещото все още стискаше глезена му. Тялото зад тях се свлече сред скалите.
След залез-слънце една самотна факла наближи скалите. Приливът се пляскаше и пенеше сред черните им, влажни зъби. Старецът заобикаляше локвите и деретата, издигнал факлата високо. Насрещният вятър развяваше дългата му бяла коса и брада. На брега светещият фенер разкри братчето и сестричето, стиснали ръцете си.
Старецът напредваше бавно и предпазливо. Размахваше факлата пред себе си, осветявайки пропасти между скалите и дълбоки вирове. Обърна се към децата и извика:
— Тук?
— По-нататък — отвърна момичето задъхано.
Старецът изтегли нож от колана си. Острието бе тънко, но остро. Размени ножа и факлата в ръцете си и продължи да навлиза в прилива. След като ледената вода стигна кръста му, той реши, че е нагазил достатъчно навътре. Щеше да се качи на последните останали високи скали, щръкнали като бастион сред вълните, след което щеше да се върне при внуците си и да им каже, че призракът се бе върнал на дъното на морето.
Братчето и сестричето гледаха как дядо им се катери по хлъзгавите скали сред пръските на придошлите води, а след това изчезва в процепите помежду им. Чакаха, умълчани и пребледнели. Не смееха да продумат. На момичето й се струваше, че дядо им се бавеше твърде много. Брат й прочисти гърлото си и прошепна:
— Мислиш ли, че го е хванало?
— Шшшт! Разбира се, че не — утеши го момичето. Но се чудеше — ами ако наистина го бе хванало? Какво можеха да направят те? Къде можеха да отидат? В града? Пайър бе на един ден път оттук. И освен това на каква помощ можеха да разчитат там?
Момичето бе изтръгнато от мислите си, когато брат й рязко си пое дъх и ледената му ръка стисна нейната до болка. Тя вдигна глава и видя как призракът слиза по скалите. Но той носеше факла и никой призрак не би носил факла, независимо от това колко бе могъщ. Докато гледаше как дядо й стъпва от скала на скала, една нова, още по-смущаваща мисъл нахлу в главата й: дори дядо им да се върнеше жив и здрав, как можеха да бъдат сигурни, че призракът не го бе обладал? Тя бе чувала, че привиденията са пословично хитри създания и кой можеше да каже какво се бе случило в мрака, между скалите и морската пяна?
Дядо им най-накрая издрапа от водата, ухилен широко. Той обясни на брат й, че призракът се бе върнал на дъното на морето. Но тя знаеше, че той лъжеше. Призракът го бе обладал. Виждаше това в очите му — виждаше нещо ново в тях, нещо, което не беше там, когато бе тръгнал. Брат й бе твърде малък, за да го забележи. Но нещото беше там и не си отиде, дори когато той им каза, че морските духове често посещавали брега, но после винаги се връщали в дълбините, точно както бе направил този. Тя кимна, но не можеше да я заблуди. Реши да го държи под око.
Докато вървеше към вкъщи, старецът не чувстваше ръката на внука си, стиснала неговата и не забелязваше умисленото изражение на внучката си, която вървеше след тях с фенера. Вместо това виждаше кипналите кехлибарени очи на мъжа от морето с коса от водорасли — Ездачът на Бури. Ездачът му бе проговорил и за свое изумление старецът го бе разбрал. То се бе обърнало към него на развален корелски, езикът, който говореха на острова южно от Канала, където Ездачите и жителите на Корел воюваха от години за Стената — издигнатата от човеците барикада между земята и морето. Собственият му дядо бе твърдял, че семейството им идва от Корел и го бе научил на няколко думи и изрази, когато бе момче — достатъчно, за да разбере разваленото произношение на Ездача. Според него имаше логика в това Ездачите да си мислят, че корелският е езикът на всички човеци.