Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Киска крачеше по нанагорнището на улица „Корал“, а слънцето топлеше врата и бузите й. Горещите лъчи източиха напрежението от мускулите й и успокоиха болката, сковала цялото й тяло. Беше много по-спокойна и уверена, отколкото се бе чувствала някога. Нима това сладко усещане се дължеше на знанието, че съвсем скоро щеше да обърне гръб на този остров — и може би никога повече нямаше да стъпи тук? Киска се наслади на тази мисъл.
Минаваше покрай хора, които замаяно кръстосваха улиците и зяпаха разрушенията след битката, счупените прозорци и сринатите къщи. Те се гледаха втренчено, сякаш искаха да се уверят един друг, в присъствието на такива неопровержими доказателства, че предишната нощ е била само един луд кошмар.
Киска завари улица „Заможна“ необикновено пуста. През всеки друг ден от годината тя щеше да бъде задръстена от търговци, клекнали на рогозки или заобиколени от стоките си, натъпкани в кошници. Дори помиярите, които обикновено тичаха насам-натам и лаеха пронизително, бяха изчезнали. Може би бяха ужасени от миризмите, предположи Киска. Почука на вратата на Агайла. Гирляндите от изсушени цветя висяха отпуснати, а мускусната им миризма изненада Киска.
— Лельо! Ехо! Там ли си?
Докато Киска чакаше, една старица буташе кола с момици нагоре по улицата. След малко я облегна на една стена, извади лулата от устата си и кимна за поздрав.
— Добро утро — отвърна Киска.
— Да благодарим на Бърн и на Дамата за него!
— Да. Да им благодарим.
Старицата издиша кълбенце дим, след което обяви:
— Почти бях изядена от едно от тези създания.
— Така ли?
— О, да. Но цяла нощ се молих на самия Гугла и демоните ме пожалиха.
— На Гуглата? — повтори Киска стреснато.
— О, да. На Гуглата се молих. Старият Дрънкач на Кокали. Моля те, пощади душата ми, бедната ми, немощна, износена душа. Вземи тази на съседа ми. И виж ти — той взе душата на съседа.
Старицата се изкикоти и намигна.
Киска се засмя нервно. Опонн да я избави от този луд остров! Отново почука на вратата, докато старицата гонеше мухите от момиците си.
— Агайла! Отвори! Аз съм, Киска.
Тишина. Киска бутна тежката дървена врата и тя се отвори. Изненадана, тя надзърна в мрака на магазина. Наведе се през прага и извика:
— Агайла?
— Влез, момиче — подкани я старицата от другата страна на улицата. — Никой не влиза там, ако тя не иска. Давай смело.
Киска влезе и затвори вратата. За всеки случай пусна резето.
— Лельо?
Нищо. Тя се мушна между рафтовете. Откри Агайла в задната част на магазина, седнала на стол и обвила главата си с мокра кърпа.
— Лельо?
Агайла вдигна кърпата и се вторачи в нея с мътен поглед.
— О, здравей, дете.
— Лельо, какво правиш?
Агайла се облегна назад и притисна кърпата в лицето си. От паницата с вода на съседния стол се виеха тънки струйки благоуханна пара.
— Простудих се.
— О. Добре ли си?
— Да, да. Просто съм изморена. Много, много изморена — отвърна тя и махна с ръка към Киска. — А ти? Виждам, че си жива и здрава.
Киска дръпна един стол и седна до нея.
— Да, добре съм. Лельо, случи се най-прекрасното нещо. Днес е най-страхотният ден в живота ми…
— Напускаш Малаз.
— Лельо! Как разбра?
— Единственото нещо, което може да те направи толкова щастлива.
Киска хвана ръката й.
— О, лельо. Не, че искам да те напусна. Просто трябва да се махна от този остров. Разбираш това, нали?
Агайла покри ръката на Киска със своята и се усмихна.
— Да, дете. Разбирам.
След това се преви в пристъп на остра кашлица и закри устата си с кърпата.
Киска я изгледа тревожно. Откакто познаваше Агайла, не си спомняше някога да я бе виждала болна.
— Наистина си добре, нали?
— Да, да. Добре съм. Просто нощта бе много изморителна за мен. Една от най-изморителните, които помня.
Киска я огледа критично.
— Стори ми се, че те видях…
— Просто си сънувала, дете. Едно видение в нощ, пълна с видения.
— Все пак имаше нещо…
Призрак на усмивка разтегна устните на Агайла.