Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Еджуокър куцукаше бавно през залата с кривите стени, тъмни като стъкловидна нощ. Следваше диря на пода, иначе покрит със слой прах, дебел един пръст. Дирята свършваше пред двама проснати мъже, неподвижни като самия прах. Еджуокър спря и дълго гледаше надолу към тях, сякаш търсейки признаци на живот.
— Какво, в името на Безименните, искаш? — изграчи единият.
Еджуокър наклони глава в плитък поклон.
— Поздрави и добре дошъл, Господарю, в Дома на Сянка.
Този, който бе проговорил, се изправи в седнало положение и щракна с пръстите на лявата си ръка към някой, който беше зад рамото на Еджуокър. Той се обърна и видя двойник на лежащия мъж, стиснал оголени остриета. Когато Еджуокър се приближи, за да разгледа тялото на пода, то изчезна.
Седналият мъж се изкикоти.
— Извинения. Старите навици умират трудно. Ти си?
— Еджуокър.
Мъжът кимна замислено.
— А, да. Спомням си името. Споменават те… тук-там.
Мъжът вдигна едната си ръка.
— Помогни ми да се изправя… а това е… Котильон.
Оръжията в ръцете на Котильон изчезнаха и Еджуокър видя, че не бяха истински оръжия, а сенките на оръжия и осъзна, че отсега нататък тези двамата щяха да създават каквото си поискат от суровия материал на тяхно разположение.
Мъжът се изправи на крака и посегна към гърдите на Еджуокър. Изгърбен и прошарен, той изглеждаше като грохнал старец, но движенията му бяха бързи като на котка. Мъжът се огледа. Погледът му попадна на изкривените измерения на залата и веждите му се сключиха недоволно.
— Не — реши мъжът. — Изобщо не ми харесва.
Махна с ръка и залата загуби очертания и се промени. Еджуокър се озова в главната зала на крепостта. Босите му крака бяха стъпили върху каменни плочи, а в едната стена зееше каменно огнище. Над главата му се протягаха черни греди към мрака отвъд. Мъжът се огледа и кимна, доволен от себе си.
— Така е по-добре. Засега. Котильон, искаш ли да направим обиколка на Владението?
— Ами този?
— А. Еджуокър. Ти можеш да бъдеш наш водач.
— Не мисля.
Старецът застина. Примигна и рече:
— Съжалявам. Какво каза?
— Не изпълнявам заповедите ти.
Бастун смушка Еджуокър в гърдите. Не можеше да си спомни кога се бе озовал в ръцете на старчето.
— Може би трябва да призова Хрътките, за да те разкъсат на парчета?
— Няма да направят това.
— Наистина ли? Защо?
— Защото всички сме едно семейство. Роби на Сянката.
Старецът се втренчи в него и веждите му подскочиха.
— А, разбирам. Бил си похитен от Сянката. Роб си на Дома. Много добре. Ще преглътна малките ти своеволия. Но помни, че ти може и да си роб на Сянката, но аз владея Сянката. Никога не забравяй това.
Еджуокър не отвърна.
Старецът се облегна с ръце на сребърната вълча глава на бастуна си. Той и неговият другар Котильон постепенно избледняха, като истински сенки, огрени от събралата се лунна светлина. Не след дълго напълно изчезнаха.
Еджуокър се обърна и излезе от Дома с куцукане. Щом се озова в откритата равнина, той се насочи към пустия хоризонт. Пясъчни вихрушки го следваха по петите. Колко пъти, чудеше се той, бе слушал същите или подобни думи от претендент за Трона? Никога ли нямаше да се научат? Колко дълго щеше да издържи този, чудеше се Еджуокър. Запита се как бе възможно нито един от дългата върволица претенденти да не си бе направил труда да научи защо Тронът бе празен. Все пак… може би имаше някаква причина за това.
Въпреки това присъствието на този обещаваше нови и интересни времена за Сянката. Трябваше да бъде благодарен на тези мъже, защото в крайна сметка единственото нещо, което присъствието им можеше да донесе на неумолимия безкрай на Селението, бе потенциалът за промяна и чрез него — възможността за… развитие.
Странното създание не приличаше на нищо, което момчето и сестра му бяха виждали преди. Бяха излезли да ловят раци на вечерния отлив и го откриха заклещено между две облепени с миди скали, полузаровено в пясъка. Въпреки приглушените молби на сестра му да се махат оттук, момчето взе една пръчка и бодна бледата форма с върха.
— Това е удавник — прошепна момичето слисано.
— Не е — отвърна брат й, който се отнасяше с пренебрежение към знанията на сестра си за ловенето на риба и за всичко останало. — Има люспи. Риба е.