Колекционерът на татуировки [calibre 2.42.0]

„Научил съм си урока, мосю Локар“ - помисли си той.

Вярно, че Джошуа не беше от най-умните, но ролята му в Модификацията бе ключова. След като Били убиеше жертвите и телата бъдеха открити, Джош, с медицинска престилка и марлена маска на лицето, вкарваше в тунела прожекторите и акуму­латорите, съдържащи бомбите, монтираше ги и бързо се изна­сяше. Никой не му обръщаше внимание. Някакъв си парамедик.

Сега младежът започна да се хвали с успехите си в маска­рада - как бил вкарал взривните устройства на местопрестъп­лението. Постоянно поглеждаше Били, очаквайки одобрение, и всеки път по-младият братовчед кимваше насърчително.

Хариет погледна сина си и леко присви очи, което Били зна­еше, че означава: „Млъкни“. Но Джошуа не забеляза. Продъл­жи да обяснява:

-      Бях доста близо до „Белведере“. Почти бях там. Ченгетата бяха навсякъде! Наложи се да вляза през друга шахта вместо през онази, която бяхме набелязали. Това удължи времето с шест минути, но не мисля, че беше проблем.

Леля Хариет отново го изгледа.

На Матю не му се налагаше да демонстрира сдържаност, ка­квато се изискваше от жените в СВАС.

-      Млъквай, момче! - сопна се той на сина си.

-      Слушам!

Били не харесваше начина, по който чичо му и леля му се от­насяха към братовчед му. Матю се държеше направо злобно и беше жалко да гледаш как Джош просто го приема. Колкото до Хариет, тя почти не му обръщаше внимание. Понякога Били се питаше дали не е водила и собствения си син в Олеандровата стая. Реши, че едва ли. Може би защото Джош не беше достатъчно издръжлив, за да задоволи нуждите на майка си; дори Били успяваше да го направи само три пъти за един следобед и Хариет понякога изглеждаше недоволна от твърде краткото удоволствие.

Били харесваше Джошуа. Имаше хубави спомени от години­те, прекарани заедно. Двамата бяха като братя. Бяха играли фут­бол и на гоненица, защото мислеха, че така трябва. Бяха сваляли едни и същи момичета. Бяха бърникали стари коли. Накрая, в разгара на юношеския си плам, осъзнаха, че не си падат много по спорт и коли и не ги влече много да тичат по фусти. Захва­наха се с по-приятни занимания - да издебват педерасти и да ги спукват от бой. Нелегални емигранти. Легални също (това не ги правеше бели). Рисуваха кръстове по синагоги и свастики по негърските църкви. Веднъж опожариха една клиника за аборти.

Часовникът на Били избръмча.

-      Време е.

След няколко секунди - втора вибрация.

Чичо Матю погледна раницата и чантата за инструменти и обяви:

-      Да се помолим.

Семейството коленичи, дори все още немощният Матю; Хариет и Джошуа се наместиха до Били. Всички се хванах за ръце. Хариет хвана тази на Били. Стисна я веднъж. Силно.

Гласът на Матю - поотслабнал, но все още достатъчно си­лен, за да екове сърцата на грешниците - занарежда напевно: