Друговремец [bg]

Отблясъците от огъня играеха по инкрустираното острие. Макар пистолетите му с нищо да не се отличаваха от тези на останалите, едноръчният му меч и двуръчният клеймор бяха специални. Беше ми ги показал по време на една от спирките ни, обръщайки любящо остриетата в ръце.

Клейморът бе внимателно увит в плат - стърчеше само огромната му Т-образна дръжка, внимателно обработена с шкурка за по-добър захват. Бях опитала да го вдигна и почти го изпуснах. Джейми ми каза, че тежи шест-седем килограма.

Клейморът бе мрачен и смъртоносен на вид, но едноръчният меч бе изящен и красив. Беше два пъти по лек от по-големия меч и по острието му от синкава стомана се извиваха ислямски знаци, чак до куполовидния ефес, емайлиран в синьо и червено. Бях виждала Джейми да го използва в тренировки, първо с дясната ръка срещу един от пазачите, след това с лявата срещу Дугал. Беше великолепна гледка, бърз и уверен, с грация, която само изглеждаше по-впечатляваща заради размерите му Устата ми пресъхна, когато се замислих как би изглеждало това в истинска битка.

Той се наклони към мен и ме целуна нежно под брадичката, като се възползва да обърне леко главата ми към една от каменните грамади.

- Скоро, струва ми се - промълви и ме целуна старателно. - Виждаш ли малкия отвор в скалата? - Виждах го, по-малък от метър, оформен от две големи парчета камък, подпрени едно на друго.

Обхвана лицето ми с ръка и зарови нос във врата ми.

- Когато ти кажа, скрий се там и не излизай. Носиш ли камата?

Бе настоял да взема камата, която ми подхвърли онази вечер в хана, въпреки възраженията ми. Нямах нито умението, нито желанието да я използвам. Но Дугал бе прав - Джейми беше много упорит.

Затова камата бе в един от дълбоките джобове на роклята ми. След като един ден търпях дискомфорта от тежестта й на бедрото си, вече не й обръщах почти никакво внимание. Той прокара ръка по крака ми, за да провери дали оръжието още е там.

Вдигна глава като котка, надушила нещо във вятъра. Хвърли поглед към Мърто, а след това надолу към мен. Дребният мъж не даде никакъв знак в отговор, но се изправи и се протегна старателно. Когато седна, беше с два метра по-близо.

Зад нас един от конете изцвили неспокойно. Сякаш по сигнал, онези наизскачаха с крясъци по скалите. Не бяха нито англичани, както се боях, нито бандити. Шотландци, крещящи като зли духове. Грант или може би Кембъл.

Запълзях към скалите. Ударих си главата и си ожулих коленете, но успях да се наместя в малката кухина. Сърцето ми блъскаше. Затършувах бясно за камата, като почти се намушках, докато я извадя. Нямах представа какво да правя с нея, но се чувствах по-добре, като я стисках в ръце. В дръжката бе инкрустиран малък полускъпоценен камък и издатината ми даваше някакво спокойствие - поне държах оръжието от правилния край.