Искрено ваш Шурик [bg]

Преподавателката на класа по балет много хвали Мария, учителите по общообразователните предмети също бяха доволни от нея, само инструкторката адашка говори за Мария с неприязън: затворена, рязка, лош контакт със съученичките.

„Завиждат, завиждат“ — веднага постави диагнозата Вера. Тя познаваше артистичния свят. И не разпита момичето какво толкова се е случило в училището, та вече не иска да ходи в него. И по време на специалната закуска в бабината стая Вера каза важни, но не съвсем правдиви думи:

— Скъпа моя Мурзик! Когато бях малка, само мъничко по-голяма от теб, учех в театрална студия. И макар че уроците много ми харесваха, напуснах. Защото към мен се отнасяха зле. Сега знам, че момичетата са ми завиждали. Това е много лоша черта. Но се случва твърде често. Ако искаш да станеш балерина, трябва да го изтърпиш. Ще мине известно време и ще разбереш, че човек не бива да се огорчава от това. Защото повечето момичета, които се отнасят зле с теб, никога няма да станат балерини: ще ги изключат, преди да завършат училището. А теб няма да те изключат, защото си много талантлива. Ти ще танцуваш солови партии, а те — в най-добрия случай ще бъдат в кордебалета. Така че почини си няколко дена, ако искаш, ще отидем на пързалката, в някой музей — където искаш! А после отново ще се върнеш в училище. Защото не може да се предаваш заради такава дреболия. Разбра ли ме?

Тогава Мария се гушна като малко дете във Веруся и се разплака, и плака дълго, и й разказа как момичетата са играли футбол с розовите й обувки и сега те са ужасно мръсни… И че носи номер трийсет и седми, а другите момичета — трийсет и трети…

Три дни се забавляваха. Ходиха в цирка на Дуров, гледаха говорещия гарван, после на репетиция в театъра, където бе работила Вера Александровна, и това беше прекрасно, после купиха от магазина на ВТО нови балетни обувки и освен това Вера Александровна й подари лента за глава, от чужбина, направена от еластична материя в яростен розово-пурпурен цвят, какъвто не съществува в природата.

После Шурик отново поведе Мария на училище. Тя беше овладяна, готова за отпор и брадичката й гордо гледаше нагоре, не само до балетния станок. Мария се готвеше за нападение. Пламтящата пурпурна лента, лицето й с оттенък на свеж южен загар посред зима подчертаваха предизвикателството.

След няколко дена в момичешката съблекалня стана сбиване. Инструкторката дотича, когато по средата на съблекалнята, между шкафчетата, се мяташе кълбо от тънки ръце и крака и над всичко това се разнасяха оглушителни писъци. Инструкторката изкрещя още по-оглушително, кълбото се разпадна, последна се изправи на крака Мария, сиво-кафява, с разкъсано трико. Освен нейното трико бяха пострадали един нос и една ръка: носът беше разбит, а ръката — ухапана. Както заявиха свидетелките, от Мария.

Момичетата единодушно и почти хорово заявиха, че Мария им се нахвърлила като фурия, а те нямат и представа каква е била причината. Мария не каза, че момичетата й бяха взели новите обувки и бяха започнали да ги ритат из съблекалнята. Инструкторката извика в училище Вера Александровна и започна да й се кара, сякаш тя се бе сбила с момичетата в съблекалнята. Вера търпеливо я изслуша, а после от своя страна каза, че съученичките тормозят момичето и тя вижда в това проява на расизъм, който е неприсъщ на съветския човек.